„Замразените” конфликти – част първа: Приднестровието

1
412
Снимка: hélène veilleux/ Flickr

В процеса на разпадане на Съветския съюз съставляващите го републики създадоха свои собствени суверенни държави. Вследствие на промените в административно-териториалното деление по време на комунистическия режим етническото разпределение в границите на новите държави остави на Южнокавказкия и Черноморския регион няколко по-особени области в наследство, отличаващи се с висок потенциал за развитие на сепаратизъм. От избухването на кризата в Източна Украйна насам всяка една от въпросните области се управлява в условия на „замразен” конфликт. Безспорно обаче най-нестандартен от гледна точка на международния статус и състава на населението е случаят на Приднестровската молдовска република (ПМР), позната още като Транснистрия.

Непризнатата от нито една страна членка на ООН държава се намира в областта Приднестровие, наречена така заради река Днестър, която очертава границата и с Молдова на запад. На изток ПМР споделя обща граница с Украйна, докато площта и възлиза на 4163 км². Преди разпадането на СССР областта е разпределена в състава на Молдовската съветска социалистическа република (Молдовска ССР). Според последното преброяване на населението на територията и живеят 475 665 души.

Зараждане на приднестровския конфликт

През 1989 г. молдовското правителство дава начало на политика на сближаване с Румъния, въвеждайки румънския език като официален и заменяйки използваната допреди това кирилица с латиница като мярка срещу нарастването на руското влияние в автономната република. Някои политически кръгове дори заявяват подкрепа за евентуално присъединяване на Молдова към западната си съседка. През същата година в Приднестровието по официални данни живеят 39,3 % молдовци, 28,3 % украинци и 25,5 % руснаци. В съветския период степента на индустриално развитие в областта е по-висока от тази в останалата част на Молдова, поради което централната власт в Москва поверява управлението и предимно на рускоговорящи кадри. Впоследствие руският език придобива голямо социално значение и се превръща в най-използвания език в Приднестровието. Поради тази причина много от представителите на приднестровския политически елит биват застрашени от загуба на влиятелните си позиции вследствие на поетия от Молдова прорумънски външнополитически курс. Наред с това местното славянско население вижда заплаха за културната и езиковата си идентичност. Като резултат през 1990 г. Приднестровието обявява независимост, като за столица на Приднестровската молдовска република е определен вторият най-голям молдовски град Тираспол. За официални езици са избрани руският, украинският и румънският, който по примера на останалите два до ден днешен се изписва на кирилица.

Снимка: Wikimedia Commons

След като Молдова не признава самопровъзгласилата се държава за легитимна и на свой ред обявява независимост от СССР през 1991 г., отношенията между двете страни започват да се влошават. През 1992 г. Съветът за сигурност на ООН, легитимирайки принадлежността на Приднестровието към Молдова, одобрява молдовската молба за членство в организацията. Противоречията се изострят до такава степен, че по-малко от месец след решението на Съвета за сигурност избухва гражданска война, спечелена от ПМР с помощта на останалата в региона 14-та съветска армия. Така непризнатата държава остава под контрола на сепаратистите, но започва да разчита на финансова помощ единствено от Русия. След края на войната по поречието на Днестър се създава Зона на сигурност, която все още се управлява от Обща контролна комисия, състояща се от представители на ПМР, Русия, Украйна и Молдова. За охраната на демилитаризираната зона пък отговаря мироопазваща армия от 1200 войници, от които приблизително две трети са представители на войските на Русия и ПМР. Паралелно с това на територията на Приднестровието е разположен постоянен руски военен контингент, наброяващ около 1100 души.

Усилия за постигане на мир и ролята на ООН

През следващите години нито една от двете страни в конфликта не пожелава да отстъпи от първоначалните си искания. Докато властта в молдовската столица Кишинев не предлага на ПМР нищо повече от автономия в рамките на Молдова, сепаратисткият режим продължава да счита държавата си за суверенна. С цел намиране на компромисно решение през 2005 г. се създава преговорният формат „5+2” с участници Молдова, ПМР, Украйна, Русия и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), както и САЩ и Европейския съюз (ЕС) в качеството си на наблюдатели. Въпреки многостранния характер на преговорите форматът все още не дава резултат. Последната безуспешна среща на „5+2” се състоя на 2 и 3 юни в Берлин.

Въпреки че нямат пряко участие в мирните преговори, органите и агенциите на ООН не гледат на „замразения” конфликт в Молдова с безразличие. От 2007 г. насам организацията реализира в Приднестровието различни проекти, свързани с ефективното справяне с домашното насилие и трафика на хора, а също така и с осигуряването на хуманитарна помощ. В партньорство с ЕС Програмата на ООН за развитие (ПРООН) стартира през 2009 г. Програма на мерки за изграждане на доверие (англ.: Confidence Building Measures Programme), която, отчитайки значимостта на полаганите в рамките на „5+2” усилия, си поставя за цел създаването на работни места и развитието на инфраструктурата в региона чрез насърчаване на социалното и икономическо сътрудничество между страните в конфликта. По подобни проекти ПРООН работи и съвместно със Световната здравна организация и УНИЦЕФ. Не на последно място, Върховният комисарат по правата на човека към ООН (ВКПЧООН) следи стриктно за спазването на правата на човека в Приднестровието. През 2013 г. комисариатът публикува критичен доклад, в който се осъжда прилагането на нехуманни наказателни мерки в непризнатата държава и се изтъква нуждата от хармонизиране на местните закони с актуалното международно право и цялостна реформа на пенитенциарната система.

Ръководителят на ПРООН Хелън Кларк на посещение в приднестровско училище (2010); Снимка: UNDP

Ситуацията в Приднестровието днес и нейните геополитически проекции

Днес полупрезидентската република продължава да зависи от икономическата подкрепа на Русия, която се състои в почти безплатно снабдяване с газ чрез енергийния гигант „Газпром”, множество частни инвестиции и пряко финансиране на бюджета за пенсии и заплати на държавни служители. Същевременно между 30 и 50 % от износа на ПМР е предназначен за ЕС. Също така броят на етническите молдовци в Приднестровието е намалял и днес етническият състав на населението изглежда по следния начин – 31,9 % молдовци, 30,4 % руснаци и 28,8 % украинци. В проведен през 2006 г. референдум, чиито резултат не се признава от международната общност, гражданите на ПМР с внушително мнозинство се обявиха за независимост и присъединяване на страната им към Руската федерация. Към настоящия момент обаче ПМР се счита за независима единствено от другите три непризнати държави, ангажирани със „замразени” конфликти в постсъветското географско пространство – Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах. Въпреки убедителните резултати от референдума Русия смята, че мястото на Приднестровието е в границите на една строго федерализирана Молдова. Всъщност представите на Москва и Кишинев за молдовска федерация са доста различни, което е едно от препятствията пред успеха на преговорите в рамките на формата „5+2”. Русия предлага твърде широки правомощия за Приднестровието като например правото на вето върху конституционни промени и ратифицирани от молдовския парламент международни договори. За да се гарантира прилагането на подобно споразумение, Русия също така настоява военните и сили да останат за известно време в областта. Според Молдова руските искания са неприемливи и биха създали „асиметрична федерация”.

Като цяло властта в Москва има по-пасивна позиция спрямо независимостта на ПМР в сравнение с тази на самопровъзгласилите се държави в Грузия и Източна Украйна. Причините за това сe коренят в нейния геополитически интерес. Поддържайки статуквото, Русия може да използва икономически зависимата от нея ПМР като инструмент за намеса в молдовската вътрешна политика и възпиране на европейската интеграция на Молдова. Докато молдовското общество продължава да страда от високи нива на корупция и бедност под управлението на проевропейска коалиция, търсещите сближаване с Русия социалистическа и комунистическа партии се ползват с висока популярност. Наред с това значителна част от гражданите все още изпитва носталгия към съветските времена и използва като източник на информация предимно руски медии. Тези настроения намериха отражение и на последните президентски избори, проведени през октомври миналата година и спечелени от кандидата на социалистите Игор Додон. При такива обстоятелства Русия има много по-голям интерес Приднестровската област да бъде част от федерализирана Молдова, тъй като така може да приобщи цялата федерация към сферата си на влияние.

Президентът на Молдова Игор Додон; Снимка: OSCE Parliamentary Assembly

Същевременно ЕС прави сериозни опити да спечели молдовското общество на своя страна. Подкрепяйки териториалната цялост на Молдова, през 2014 г. ЕС сключи с нея Споразумение за асоцииране, съчетано с такова за свободна търговия и либерализиране на визовия режим за молдовските граждани. ПМР също получи възможност да участва в двустранните преговори и успя да запази важните си икономически връзки с Европа. Много украинци и руснаци се възползваха от премахването на визите и подадоха молби за молдовско гражданство. Още през 2012 г., преди подписването на Споразумението за асоцииране, на въпроса дали биха подкрепили присъединяване на Приднестровието към ЕС 32 % от жителите на областта отговорят положително, докато други 19 % не могат да преценят.

Въпреки сближаването на Молдова с ЕС през последните години властта в Тираспол едва ли възприема Европа като алтернатива на проруския външнополитически курс. Избраният през декември нов приднестровски президент Вадим Красноселски обяви още в триумфалната си реч, че по време на управлението си ще се постарае страната му да стане част от Евразийския икономически съюз. Три месеца преди изборната му победа пък вече бившият президент Йевгени Шевчук издаде изненадващ указ за присъединяване на Приднестровието към Русия, позовавайки се на резултата от проведения през 2006 г. референдум за независимост. Съдбата на непризнатата държава зависи до голяма степен и от изхода на следващите парламентарни избори в Молдова, които ще се проведат през ноември 2018 г.. Ако управляващата проевропейска коалиция продължи да се ползва с недоверие сред молдовските граждани, е твърде вероятно социалистите и комунистите отново да поемат управлението след 10-годишно прекъсване. В такъв случай заканите на новоизбрания президент Додон за разваляне на Споразумението за асоцииране с ЕС, прекратяване на сътрудничеството с НАТО и ограничаване на румънското политическо и най-вече културно влияние в Молдова могат да се превърнат в реалност, и да поставят под въпрос европейското и трансатлантическо бъдеще на страната.

Каквото и да се случи през следващите години, Кремъл не би позволил да загуби контрола си над територия с такова стратегическо местоположение. Приднестровската област се намира в непосредствена близост до източноукраинския град Одеса, а разположените на територията и руски войски и военни съоръжения играеха важна роля в дестабилизацията на Донбас през 2014 г.. Oпределено приднестровският сценарий наподобява този в Източна Украйна и въпреки че „замразеният” конфликт не е ескалирал от 1992 г. насам, геополитическата борба между ЕС и Русия навлиза в нова фаза, криеща предизвикателства за мира и стабилността в региона.

Източници

Върху материала работи: Даниел Янев