На фона на конфликтите в Газа и в Украйна този в Демократична република Конго остава на заден план въпреки мащабността си. Той се е превърнал в една от най-сериозните хуманитарни кризи в днешни дни, взела животите на стотици хиляди, разселила милиони, разрушила хиляди домове, даже почти цели градове.
В центъра на конфликта са ДРК и Руанда и той се води от няколко десетилетия, а военните действия продължават и днес, жертвите стават повече с всеки изминал ден. Само за тази година над 700 000 души от Южно и Северно Киву са били принудени да напуснат домовете си, а жертвите в последните месеци наброяват 7000.
Жертвите от 1994 г. до 2025 г. обаче наброяват над шест милиона, а толкова са били принудени да напуснат домовете си само в последните четири години. Улиците на Гома и други градове в Източна Демократична република Конго са пълни с трупове, хората не смеят да напуснат домовете си, за да не бъдат застреляни, бежански лагери и болници биват опустошавани. Същевременно ООН получава множество сигнали за сексуално насилие както над жени, така и над деца, извършени от двете страни в конфликта(Руанда, която предполагаемо субсидира групировката М23 – “Движение 23 Март”, и Демократична република Конго), които обаче отричат подобни посегателства.Смята се, че участват около 6000 души във войските на М23, които без помощта от Кигали надали са щели да покорят цели градове и голяма част от териториите. От 2022 г. насам те непрестанно превземат повече и повече територии в областите Северно и Южно Киву. Но как толкова малка група хора жънат такива „успехи“? Въпреки че руандийското правителство официално отрича, се твърди, че то подкрепя М23 с пари и оръжи, а според ООН хиляди руандийски войници се бият заедно с бунтовниците.
На 27.06.2025 г. ДРК и Руанда подписаха мирно споразумение във Вашингтон, постигнато с посредничеството на САЩ, Катар и Африканския съюз. То предвижда незабавно прекратяване на военните действия, изтегляне на руандийските сили от Източно Конго в срок до 90 дни и разоръжаване на въоръжени групировки, включително на демократичните сили за освобождаване на Руанда (FDLR – Democratic Forces for the Liberation of Rwanda), която е съставена от участници в геноцида в Руанда през 1994 г. Освен това се създава двустранен механизъм за сигурност, улесняване на завръщането на бежанците и насърчаването на американски инвестиции в стратегически сектори като добива на редки минерали.
Въпреки това мирната инициатива е посрещана с резерви от международната общност. Едно от слабите ѝ места е липсата на конкретен план за разоръжаване на бунтовническата група М23. Това поражда опасения, че конфронтацията може да се възобнови. Президентът на Руанда приветства усилията на САЩ, но предупреди, че страната му си запазва правото на ответна реакция, ако ДРК не спази ангажиментите си. Той настоя, че устойчивият мир зависи от пълното неутрализиране на FDLR. Макар споразумението да представлява важна дипломатическа стъпка, много анализатори го определят като крехко и потенциално символично, ако не бъдат предприети действия по неговото имплементиране. Основна пречка се явява именно групировката М23, която все още не е оттеглило войските от териториите на ДРК.
През тази година М23 е окупирало повторно Гома, като там даже вече имат собствена администрация съвместно с опозицията на правителството на Феликс Чисекеди – “Алианс на река Конго“(AFC), чийто лидер Корнейл Нангаа иска войната да стигне чак до столицата Киншаса, намираща се на около 1500 километра, и да поеме контрол над държавата. Също така те отново превземат Букаву, но и Уаликале. Феликс Чисекеди, президент на ДРК, определя М23 като терористична груповка и заявява, че конголийската армия е готова да защитава цялата територия на държавата. Въпреки това има сигнали за войници, които се предават и даже бягат в Руанда.
История
Конфликтът в Демократична република Конго се води от средата на 90-те години на 20. век, около 30 години. Конфликтът между ДРК и Руанда започва през 1996 г., но корените му датират отпреди това.
В началото на 20-ти век Кралство Белгия превзема Конго. Източно от колонията се намирали немските колонии – бившите кралства Бурунди и Руанда. Те обаче по време на Първата световна война са присвоени от Белгия. По това време обществото е било разделено между тутси – богати и аристократични, и хуту – бедни и нископоставени. Белгийците задълбочат различията между племената, за да задържат властта си, като давали повече права на тутсите – достъп до образование, богатство и сила, а хутите са били репресирани и затъвали в бедност. Дискриминацията е била централната опора на белгийските колонизатори. Хутите освен това са били наказвани по жестоки начини, които включват отрязване на ръце и крака. Причини за това са били например неспазване на определени критерии или извършване на престъпление. На всяко село били възложени квоти за каучук, които ако не са били достигнати, част от населението било разстрелвано, а на други им отрязвали крайник.
Но по-късно белгийците, страхувайки се от промените в обществото, които въвели, променят отношението си към хуту и започват да ги овластяват. Даже ги насърча вали да свалят тутси от власт, което довело до жестоки боеве. Вследствие през 1959 г. в Руанда избухва криза, известна като „Социалната революция“. Тя води до свалянето на монархията, масови убийства и изселване на хиляди тутси в съседни страни – ДРК, която също все още била под белгийска власт, и Уганда, където тутси от Конго са живели от векове.
Докато Руанда се бори с вътрешните си конфликти, съседно Белгийско Конго получава независимост през 1960 г. Малко след обявяването на независимостта обаче първият избран лидер на Конго, Патрис Лумумба, е убит и Мобуту Сесе Секо поема властта за следващите три десетилетия, през които преименува страната на Заир. Междувременно в Руанда хуту консолидират контрола си, но изгнаническата общност на тутсите, решена да възвърне мястото си, формира Руандския патриотичен фронт (RPF) през 1987 г. – бунтовническа група в Уганда.
Това поставя началото на дългогодишни конфликти и нестабилност в региона, които кулминират в геноцида през 1994 г., когато екстремисти от етническата група на хутите само за 100 дена убиват над 800 000 души, от които преобладават тутсите. Геноцидът свършва със свалянето на властта от Руандийския патриотичен фронт (RPF). Един от водачите им е бил Пол Кaгаме, президент на Руанда от 2000г. насам. Той сваля режима, извършил този геноцид срещу тутси. По време на геноцида част от екстремиските хути имигрират в мигрантски лагери в ДРК(Република Заир), където организирали войски и продължили с убийствата на малцинствената група.
През 1996 г. Руанда с подкрепата на Уганда, Ангола, Бурунди и опозиционна конгоанска партия навлиза в ДРК, за да залови избягалите хути и това води до началото на Първата конгоанска война (1996-1997 г.). Руандският патриотичен фронт оправдава действията си, заявявайки, че хутите в ДРК, управлявана от Мобуту Сесе Секо, чието авторитарно управление остава в историята като ярък пример за клепторация, представляват заплаха за тутсите на собствената си територия. Вследствие Мобуту се оттегля, напуска държавата и властта преминава в ръцете на опозиционната партия.
Обаче новото правителство също създало проблеми за обществото и това довело до Втората конголийска война, която започнала през 1998 г. и завършила цели пет години по-късно – през 2003 г. с мирен договор. Той включвала избори и интегриране на бунтовнически групи в конголийската армия, но не е довела до мир. По коментар на Ричард Монкрийф, директор на проекта за Големите езера на Международната кризисна група, ситуацията е следната: няма мир, няма война. Въпреки че в началото на този век Руанда и Уганда се съгласили да оттеглят войските си от Конго, те никога не се съгласили да намалят своето влияние върху региона.
На 20.03.2009 г. Демократична република Конго, управлявана от Жозеф Кабила, подписва мирен договор с различни въоръжени групировки, чиято цел е да спре тутси бунтовниците. В него пише, че тутсите, включително бунтовниците трябва да бъдат интегрирани в конголийската армия, но това не се случва. Затова през 2012 г. групировката „Движение 23 Март” – March 23 Movement“ (M23), предимно състояща се от етнически тутси, вдига бунт в източните части на държавата и превзема отделни райони, включително град Гома, където са била осмирена от правителството на ДРК и сили на ООН.
След 2012 г. М23 спират действията си, но не за дълго. М23, подкрепени от Руанда, продължават с атаките си след деветгодишна пауза през 2021 г., когато с нови сили пак нападат района. Този път те превземат Гома и Букаву. Смята се, че участват около 6000 души във войските на М23, които без помощта от Кигали надали са щели да покорят цели градове и голяма част от териториите. От 2022 г. насам те непрестанно превземат повече и повече територии в областите Северно и Южно Киву. Но как толкова малка група хора жънат такива „успехи“? Въпреки че руандийското правителство официално отрича, се твърди, че то подкрепя М23 с пари и оръжи, а според ООН хиляди руандийски войници се бият заедно с бунтовниците.
Защо се смята, че Руанда подпомага М23 толкова активно?
Една от причините е, че М23 твърдят, че защитават правата на тутсите и затова Руанда се застъпва за тях. Но има и още нещо – полезни изкопаеми. В ДРК се намират над половината от познатите залежи на кобалт на света. Но също така – злато, калай, цинк, литий, диаманти, колтан, мед. През 2022г. Конго изнася около 28,5 милиарда долара полезни изкопаеми, докато всичките недокоснагти запаси са оценени на няколко трилиона долара. Това се смята за една от основните мотивации на М23 и Руанда като цяло, като ДРК и ООН обвинява Кигали в кражба на ресурси, които изнасят.
