През последните 20 години осигуреността с вода на човек от населението в Централна Азия е намаляла с почти 30 на сто. В комбинация с изменението на климата и противоречията около строежа на язовири, регионът е изправен пред криза, която заплашва да доведе до системни промени във всички сфери на обществения живот.
Климатът – безмилостен катализатор
Температурата в Централна Азия се повишава два пъти по-бързо от средното за света. Ледниците на Памир и Тян-Шан, които от векове служат като естествени водохранилища и подхранват двете главни реки – Амударя и Сърдаря, – са загубили до 70% от обема си от средата на XX век насам. Тяхното топене в краткосрочен план увеличава водния поток, но в дългосрочен води до необратимо намаляване на водните ресурси. Прогнозираното спадане на нивото на Каспийско море допълнително ще влоши екологичната обстановка в крайбрежните райони, застрашавайки пристанищната инфраструктура и биоразнообразието.
Съветското наследство – остаряла инфраструктура
Иригационната система, наследена от СССР, днес е в лошо техническо състояние. Поради течове и остарели методи на напояване – основно чрез затопляне на полета – се губи до половината от водата, предназначена за селското стопанство. Това води до колосални икономически загуби, оценявани на около 2 милиарда долара годишно. В същото време милиони жители на селските райони, особено в Киргизстан, нямат достъп до централно водоснабдяване и използват вода от открити канали, което създава рискове за здравето. Градове като Бишкек и Нур-Султан периодично остават без вода през лятото, което предизвиква социално напрежение.
Разпадането на СССР и сривът на системата „вода срещу енергия“
През съветския период функционира централизирана система „вода срещу енергия“. Страните в горното течение – Киргизстан и Таджикистан – задържаха вода през лятото в язовирите си, за да осигурят напояване за Узбекистан, Казахстан и Туркменистан, разположени в долното течение. През зимата получаваха компенсация под формата на въглища и газ. Този бартер, управляван от Москва, създаваше принудителна, но функционираща взаимозависимост.
След разпадането на СССР през 1991 г. системата се срина. Страните в долното течение преминаха към световни цени на енергоносителите, а тези в горното останаха без субсидирани доставки. Киргизстан и Таджикистан бяха принудени да променят режима на работа на своите водноелектрически централи, като започнаха да използват вода през зимата за производство на ток. Това доведе до зимни наводнения в долното течение и летни засушавания, които унищожиха реколтите от памук и пшеница. През 1990-те и 2000-те години това предизвика поредица от „водно-енергийни войни“ между съседите.
Мегапроектите като източник на напрежение
В отговор на кризата Киргизстан и Таджикистан започнаха изграждането на големи хидроенергийни проекти. Завършването на Рогунската ВЕЦ в Таджикистан и изграждането на Камбаратинската ВЕЦ-1 в Киргизстан имат за цел да осигурят енергийна независимост на двете страни и да ги превърнат от вносители в износители на електроенергия. Тези проекти обаче предизвикват сериозни опасения у съседите им в долното течение, които зависят от речната вода за напояване на своите земеделски земи.
Според експертите възниква класическа „дилема на сигурността“ – опитите на една държава да осигури своята енергийна независимост се възприемат от друга като пряка заплаха за нейната продоволствена сигурност. През септември 2022 г. спор за разпределение на вода при водозаборния възел „Головной“ предизвика мащабен въоръжен конфликт между Киргизстан и Таджикистан, при който имаше убити и ранени.
Промяната в позицията на Узбекистан
Интересен обрат настъпва след 2016 г., когато Узбекистан – дългогодишен противник на строежа на всякакви язовири в горното течение – рязко променя позицията си. Ташкент не само спира да възразява срещу Рогунската ВЕЦ, но и изразява готовност да внася електроенергия от Таджикистан. Този прагматичен подход обаче все още не е облечен в правна форма. Съществуващите споразумения имат рамков характер и не съдържат ясни, юридически обвързващи процедури за действие при екстремно засушаване, механизми за компенсиране на екосистемните услуги или гаранции за задължителен екологичен отток.
Афганистан – новият фактор
Ситуацията допълнително се усложнява от Афганистан. През 2024 г. управляващият режим на талибаните започна изграждането на големия напоителен канал „Кош-Тепа“. След завършването на втория етап каналът ще може да забира до 20 милиарда кубични метра вода годишно от Амударя, което представлява около една трета от средния ѝ отток. Узбекистан вече отчита рязко спадане на нивото на водата в своята напоителна система, а Туркменистан рискува да загуби до 80% от водозабора си.
Тъй като режимът на талибаните не е признат от централноазиатските държави, липсва легитимна правна рамка за решаване на спорове, свързани с водите на Амударя. Това създава геополитически задънена улица и увеличава риска от едностранни действия.
Геополитическата намеса на външни сили
Водният въпрос в Централна Азия отдавна не е само вътрешен проблем. В региона се пресичат интересите на няколко големи геополитически играчи:
Китай инвестира мащабно в транспортни и енергийни проекти в рамките на инициативата „Пояс и път“. За Пекин водният въпрос често е второстепенен спрямо логистиката и добива на редкоземни минерали, което носи риск от пренебрегване на трансграничните екологични и социални последствия.
Русия поддържа традиционното си влияние в региона чрез Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКБ), Евразийския икономически съюз (ЕАЕС) и съвместни газови проекти с Узбекистан и Казахстан. Водните въпроси се решават в рамките на исторически установени форми на диалог, чийто потенциал за развитие продължава да съществува.
Западът, воден от САЩ и Европейския съюз, измести фокуса от демократизацията към създаване на алтернативни търговски маршрути, заобикалящи Русия, и осигуряване на вериги за доставка на критични минерали. Европейският съюз е основен партньор в регионални програми за управление на водите, които насърчават основаното на данни управление и върховенството на закона.
Три сценария за бъдещето
Според анализа на Руския съвет по международни въпроси пред Централна Азия стоят три възможни пътя:
Първият сценарий – запазване на настоящия курс на взаимни обвинения и едностранни действия. Това ще доведе до милитаризация на водния въпрос, подкопаване на регионалната интеграция и превръщане на зоната в гореща точка на нестабилност.
Вторият сценарий – външно финансиране на инфраструктурни проекти от Европейския съюз, Световната банка или Китай. Това може да донесе бързи резултати, но ще засили зависимостта на региона от чуждите донори и ще задълбочи конкуренцията между тях.
Третият сценарий – регионален пробив чрез създаване на нов всеобхватен правен режим за ползване на трансграничните води. Това включва създаване на наднационален орган с мониторингови и арбитражни правомощия, въвеждане на пазарен механизъм за компенсации на страните в горното течение за екосистемните услуги, които предоставят, и поставяне на водоспестяващите технологии в центъра на националните стратегии за развитие.
Заключение
Пред централноазиатските държави има историческа възможност да преминат от силова позиция и краткосрочни сделки към устойчиво, институционално сътрудничество. Времето за избор обаче е ограничено. Следващата голяма суша или следващият етап от строежа на язовири може да бъдат точката, след която конфликтът ще бъде трудно овладяване.
Превод: Полина Славова
Източник:
