[:bg]Началото беше в Тунис – серия от антиправителствени демонстрации поискаха край на управлението на диктатора Зин ал Абидин бен Али. В средата на януари 2011 г. той беше свален и страната започна преход към демокрация. Бурните води на свободата неизбежно стигнаха бреговете на целия Близък Изток – последваха Либия, Египет, Сирия, Йемен и Бахрейн; демонстрации имаше и в Мароко, Ирак, Ливан, Судан, Саудитска Арабия и Йордания. Из централните площади на тамошните столици се появи революционен феномен – роди се Арабската пролет.
С изключение на Тунис, където революцията успя, масовата реакция на автократичните режими в региона беше идентична – опитаха се да смажат протеста със сила. Сирия, Йемен, Ирак и Либия потънаха в кървави конфликти между власт и бунтовници, а хаосът подари на терористична организация Ислямска държава шансa да създаде свой халифат, основан на крайно фундаменталистко разбиране на шериата. Близкият изток прегърна войната.
В символ на Арабската пролет се превърна Сирия. На 15 март т.г. се навършват 8 години от началото на гражданската война там. 8 години на мащабна хуманитарна катастрофа, стотици хиляди убити, милиони разселени и изчезнали. Рекапитулацията на събитията за тези 8 години е важна и неизбежна, за да разберем борбата на тези, които поискаха свободата, и на тези, които им я отнеха; за ролята на Западните правителства, които се намесиха в конфликта, и за бъдещето на региона, обграден от бежански лагери, смърт и отчаяние.
Как започна всичко в Сирия?
Свалянето на режимите в Тунис и Египет даде надежда на активистите за демокрация вътре в Сирия. Те надигнаха своя глас и организираха мирни демонстрации из големите градове на страната. Протестите събраха огромна маса от хора, включително деца, ученици и студенти. Точно от там дойде и проблемът за властта на президента Башар ал-Асад – не прости на децата. 15 момчета, увлечени от идеите на Арабската пролет, изписаха графити на стената на местно училище в подкрепа на движението. Полицията ги държа в ареста в продължение на месеци, бяха брутално изтезавани, а едно момче – 13-годишният Хамза Али ал-Хатеб, беше убито в затвора. Мирният протест на сирийците изригна.
Правителството направи своята съдбовна втора грешка – смаза демонстрацията със сила. По улиците военните използваха газ и водни оръдия. Стотици бяха убити, хиляди – задържани из арестите на страната. Докато кръвта по ръцете на Асад се увеличаваше, насилието ескалира и част от протестиращите се въоръжиха.
През юли 2011 г. дезертьори от сирийската армия формираха Свободна сирийска армия, бунтовническа група, която има за цел свалянето на правителството на Асад. Въоръжени и с кауза, те започнаха активна борба с правителствените сили. През юни 2012 г. ООН официално обяви, че Сирия се намира в състояние на гражданска война. С течение на времето войната стана асиметрична, бунтовническите групи се разделиха, съперничеството и предаността се променяха ежедневно. Във войната се намесиха и интересите на чужди страни, които водят своите прокси войни на територията на Сирия. Разширяването на присъствието на групировката Ислямска държава на територията на страната през 2013 г. усложни ситуацията, а всички опити на ООН и международни посредници за мир останаха безуспешни.
Международна намеса
Ако в началото на протеста битката беше основно политическа, с ескалацията на конфликта се появиха и религиозно-сектантски различия между фракциите. Това доведе до разлики в позициите, заемани от арабските държави. Шиитските правителства на Иран и Ирак, както и базираната в Ливан Хизбулла – призната за терористична организация от САЩ, подкрепиха правителството на Асад. Бунтовниците пък имаха на своя страна държавите със сунитско управление като Турция, Катар и Саудитска Арабия. На този фон беше въпрос на време да се включат и двете военни свръхсили – Русия и САЩ.
Русия
Русия, под управлението на Владимир Путин, е стар съюзник на семейство Асад. Според повечето анализатори именно Русия помага на Сирия да изгради модерни войски в последните години, а Асад се отплаща с лоялност към Кремъл. Русия блокира почти всички смислени инициативи за намеса на Съвета за сигурност на ООН, които имаха за цел свалянето на Асад и преход към демокрация и нови избори. С директната си намеса във войната през 2015 г., Кремъл преобърна курса на бойните действия и помогна на сирийската армия да защити своите бастиони и да предприеме контра действия срещу бунтовниците. Освен с военни действия, Русия подкрепя Асад и на дипломатическо и медийно ниво. Когато през 2012 г. президентът Обама обвини сирийската армия в използване на химически оръжия срещу мирно население в източната провинция Гута, близо до Дамаск, Москва отрече обвиненията и дори твърдеше, че сцената в Гута е нагласена. Руски медии не спират да обвиняват бунтовниците в Сирия в тероризъм и връзки с Ислямска държава и Ал Кайда. Тази теза помага на Асад да се задържи на власт и да твърди, че защитава страната от опита на терористите да я завладеят.
САЩ
Въпреки че президентът Обама не беше склонен да въвлече САЩ в кръвопролитната сирийска война, два фактора се оказаха решаващи за американската намеса. Първо беше активното разрастване на т.нар. Ислямска държава през 2013 г., която освен в Сирия, извърши серия от терористични атаки на Запад. През следващата година САЩ започнаха да изпълняват въздушни удари срещу позиции на групировката и в крайна сметка изпратиха около 2 000 войници на терен.
Второ – САЩ избраха да се включват в битката и за да накажат сирийския диктатор за използването на бойни отровни вещества като зарин и хлорен газ върху цивилни. Още през 2012 г. Обама очерта своеобразна „червена линия“, която по негови думи сирийското правителство не трябва да преминава – използването на химически оръжия. След атаката в Гута Обама се опита да получи позволение за военна намеса, но беше спрян от Конгреса. В последствие се появиха данни за още няколко атаки с химически оръжия, като особено смъртоносна беше тази в северния град Хан Шейхун, където заринът уби близо 100 души.
Новият президент на САЩ Доналд Тръмп нареди първите въздушни удари на САЩ по позиции на сирийската армия. През 2017 г., в разгара на операцията, водена от международна коалиция начело със САЩ срещу Ислямска държава, се извършват около 150 въздушни удара дневно, които довеждат до унищожаване на голяма част от град Ракка и до смъртта на множество цивилни.
През декември 2018 г. президентът Тръмп обяви, че САЩ започва изтеглянето на войските си от Сирия. Един от аргументите за решението му беше, че Ислямска държава е победена. Според повечето анализатори обаче, въпреки че групировката загуби голяма част от своята територия през последните 2 години, силата й се разраства в други части на Азия и Африка и при евентуално изтегляне на международната коалиция, групировката ще завърне в Ирак и Сирия в рамките на 6 до 12 месеца.
Бунтовнически групи
От началото на конфликта бунтовнически групи се множат и освен с правителството на Асад, повечето се борят и помежду си. Липсата на единен бунтовнически фронт улеснява войната, водена от Асад и неговите съюзници, както и действията на радикални групировки като Ислямска държава.
Най-големият и разпознаваем играч е бунтовническата Свободната сирийска армия (ССА), формирана през 2011 г. от дезертьори от сирийската войска и цивилни, подкрепяни от САЩ, Турция и няколко страни от Персийския залив. През 2016 г. сирийската армия, с помощта на руски войски, успя да си върне контрола върху стратегическия град Алепо, държан от бунтовниците в продължение на повече от 4 години. От тогава ССА владее няколко по-малки провинции, главно в Северна Сирия. Друг основен играч са т.нар. „Сирийски демократични сили“, които освен в битката със сирийското правителство и Ислямска държава, са въвлечени и в конфликт с Турция, която ги смята за терористична организация.
Освен легитимните бунтовнически сили, които се борят за свалянето на президента Асад и за нови демократични избори, из бойните полета на Сирия действат и откровено радикални групировки като Фронт „Нусра“, които от своя страна са във война с халифата на Ислямска държава.
Мирни преговори
Опити за спиране на гражданската война има още от 2012 г. ООН многократно посредничи между правителството и опозицията, но без резултат. Основната пречка при постигането на консенсус се оказва бъдещето на Башар ал-Асад като президент на страната – той твърди, че няма да се откаже от властта, докато бунтовниците настояват, че мир в Сирия начело с Асад няма как да има. Освен това интересите на останалите държави, замесени в конфликта, са разнопосочни и решаването на техните прокси войни е от значение за стабилността и евентуален бъдещ мир.
Жертвите на войната
Към момента няма единна актуална статистика на жертвите на гражданската война в Сирия. Според Сирийската обсерватория за човешки права жертвите към днешна дата са над 365 000 души. Това са документираните и доказани случаи на смърт, но се смята, че съществуват и над 175 000 недоказани убийства. Според ООН в следствие на конфликта 5,6 милиона сирийци са потърсили убежище извън страната, най-вече в Турция, 6,1 милиона са вътрешно разселени, а повече от 13 милиона се нуждаят от хуманитарна помощ, тъй като не могат да задоволят елементарни човешки нужди.
Материала изготви: Йордан Бързаков
Източници[:]
