Арабската пролет – между песимизма и надеждата – част II

Първата част на материала можете да прочетете ТУК
Въведение
Причините
Какво се случи – бунтове, въстания или революция?

Последиците
Вследствие на „Арабската пролет“ бяха свалени четирима лидери (по хронологичен ред – в Тунис, Египет, Либия и Йемен), а двама други обявиха, че няма да се кандидатират отново (Ирак и Судан). В Йордания и Мароко бяха предприети частични реформи. Още по-ограничен, ако изобщо съществуваше, беше обхватът на реформите в държавите от Персийския залив.
Дори и в случаите на сваляне на досегашния държавен глава, това не означаваше автоматично смяна на режима или на целия елит. В Бахрейн и Египет последва контрареволюция; в Йемен, Либия и Сирия не успя нито революция, нито контрареволюция, а те затънаха в граждански войни; Тунис и по-късно Судан поеха по неравния път на демократичен преход. В Тунис възникна интересен парламентарно-президентски режим, а след протестна вълна през 2019 г. Алжир еволюира от по-авторитарен до хибриден режим.
Оказа се обаче, че благоприятните фактори за народно надигане и за демократичен преход са много различни, като изграждането на консолидирана демокрация изисква наличието на съответните граждански движения, институции и дори регионален контекст. Нито едно от тези условия не беше налице. В сравнение със страните от Източна Европа през 1989 – 1991 г., през 2011 г. в арабските страни безработицата беше по-висока, гражданското общество – по-ограничено и контролирано, износът беше по-еднообразен, разчитането на външна икономическа помощ – далеч по-значително. Също така в случая с източноверопейските общества Съединените щати и Западна Европа оказаха значително по-голямо съдействие за демократизацията и предложиха интеграция в НАТО и ЕС (Kamrava: 2018, стр- 72).
Поради изградените от управляващите режими системи на патронаж и клиентелизъм, в които част от населението получава услуги, достъп до позиции и ресурси в замяна на лоялност, в някои случаи падането на режима означаваше и разпадане на държавната администрация, като Либия е най-яркият пример за подобно развитие. Цената на смяната на властта беше твърде висока и включваше затъване на страната в средновековен хаос.
Народните движения и мобилизации не доведоха до:
 Смяна на елитите;
 Радикална смяна на икономическия модел;
 Изкореняване над корупцията;
 Подобряване на социално-икономическата ситуация;
 Двойно нарасна броят на хората, живеещи в страни, обхванати от конфликти, и значително се увеличи броят на бежанците и вътрешноразселените лица, основно заради конфликтите в Йемен, Либия и Сирия
Същевременно обаче на някои места беше постигнат напредък в местното самоуправление, създаването на профсъюзи, студентски и граждански асоциации, както и на участието на жените в политическия живот. Социологическите проучвания сочат, че като цяло гражданите в региона разглеждат събитията от 2011 г. позитивно и се радват, че те са се случили, но изходът от тях в икономически план или по отношение на влошилата се сигурност се разглежда с нараство недоволство (Kamrava: 2018, стр. 137)
Вследствие на „Арабската пролет“ радикално се измени положението на ислямистките движения в региона. Те могат да бъдат разделени на три големи групи – въоръжените джихадистки групи, масовите мейнстрийм ислямистки организации (типичен пример – „Мюсюлманските братя“) и салафитските партии.
Първоначалният консенсус сред анализаторите беше, че терористичните джихадистки организации са били сред губещите, тъй като е станало ясно, че народна мобилизация, а не насилствените средства, прилагани от тях от десетилетия, могат да свалят режимите. Впоследствие метеоритният възход на групировката „Ислямска държава“ доведе до обратните изводи. Малко по-късно обаче терористичната организация загуби териториалния контрол върху почти всички райони в Близкия изток, които контролираше. Въпреки това идеологията ѝ и нейните метастази в обширния район от Северна Африка и Сахел през Синай, Сирия и Ирак до Йемен, остана.
Траекторията на разклоненията на организацията „Мюсюлмански братя“ след „Арабската пролет“ беше изключително интересна. Първоначалното впечатление беше, че те са най-облагодетелствани от настъпилата демократизация, но техният звезден миг не трая твърде дълго. При провеждането на първите демократични избори в страни като Тунис, Египет, както и в Либия, „Братството“ се очерта като водеща политическа сила. Това обаче мобилизира противниците им и взаимните подозрения между тях и ислямистите доведоха до омагьосан кръг, в който недоверието към другата страна води до самосбъдващо се пророчества – очаквайки най-лошото от другата страна, политическите играчи действат по начин, който прави вероятно сбъдването именно на тези най-лоши очаквания.
Египетските „Мюсюлмански братя“, сродните им партии „Еннахда“ в Тунис и Партията на справедливостта и развитието в Мароко (PJD) или пък движението в Кувейт придобиха съвсем различни траектории. В случая с най-голямата и авторитетна организация – египетската – тя първо беше интегрирана в политическата система, а после се озова в нелегалност. В момента мнозинството от членовете ѝ са в затвора, потърсиха спасение в чужбина, а активите ѝ – конфискувани. В Йордания „Братството“ частично бойкотира изборите и частично е фрагментирано, а в Мароко ПСР загуби привлекателността си след дълго управление в сянката на краля и в рамките на създадената система. Същевременно в Тунис „Еннахда“ стратегически се оттегли от първата линия на властта, за да съхрани позициите си. В страните от Залива „Мюсюлмански братя“ са обявени за терористични организации и забранени навсякъде, освен в Кувейт и Катар.
В годините, предхождащи „Арабската пролет“, сред ръководството и елита на „Мюсюлмански братя“ беше започнал процес на интернализиране на демократичните правила и изработване на собствен понятиен апарат за избори, конституция и демокрация. Този въпрос беше изследван задълбочен от учения Брус Ръдърфорд. Същевременно обаче, отбелязва експертът Шади Хамид, в последните години на „Мюсюлмански братя“ им липсваше по-мащабна визия и в редиците им отсъстваха големи интелектуалци и политически философи, каквито са имали в миналото, поради което те много често прибягваха до вземане на решения ad hoc.
До 2011 г. салафитски партии съществуваха в Бахрейн, Кувейт и Пакистан, а след „Арабската пролет“ такива партии бяха създадени и в Египет, Йемен и Тунис. Като цяло до избухването на народните надигания те не желаеха да участват в провежданите в арабските страни избори. Причините за това бяха не само често споменаваните им резерви към изборния процес поради убеждението, че суверенитетът принадлежи единствено на Бог, но и нежеланието им да участват в нагласени избори и по този начин да легитимират системата (Hamid: 2013, стр. 169). Салафитите имаха значително присъствие в арабските общества далеч преди 2011 г., не на последно място и поради подкрепата, която получаваха и от държавата, и от външни сили, за да бъдат контратежест на левицата през Студената война. Климатът след Арабската пролет просто създаде благоприятни предпоставки ролята им да стане видима. Съдбата им обаче остава неясна, тъй като в Египет и Йемен демократичният процес беше прекъснат и не може да се каже дали занапред те биха разширили влиянието си, а в Тунис те останаха маргинални и не можаха да спечелят представителство в парламента в изборите след 2011 г.
Възраждането на масовата политика в арабските страни обаче не доведе до значителна промяна на съществуващите кливиджи. Когато реалните разделения ляво-дясно по икономически или социални въпроси изчезнат, те биват заменени от културалистки спорове относно идентичности или ролята на религията в обществения живот. В този смисъл, независимо от това каква ще бъде съдбата на ислямистките движения в арабския свят, изглежда, че разделението между религиозните и нерелигиозните сили вече е дълбоко вкоренено (повече за причините за нарастването на ислямизма в исторически план виж ТУК, ТУК и ТУК) и няма да изчезне лесно.
Някои от най-сериозните последици от „Арабската пролет“ обаче бяха в сферата на геополитиката. Събитията потвърдиха старата истина, че регионът на Близкия изток и Северна Африка е твърде голям и твърде разнообразен, за да бъде контролиран от една-единствена външна или регионална сила, която и да е тя. Нарастването на нестабилността и конфликтите в региона съвпадна с опита на Съединените щати да се дезангажират от него, което допълнително създаде силво вакуум. Намаляването на американсия интерес към региона се дължи на различни фактори, сред които травмата от войната в Ирак, нежеланието на обществото за включване в нови войни в Близкия изток, обръщането на основната ос на политиката към Азия. Въпреки това обаче подобно изтегляне е само частично. Администрацията на Барак Обама прехвърли оръжия на стойност 1 млрд. долара в програмите за оборудване и обучаване на въоръжените бунтовници в Сирия; американски войници подкрепят и тренират сирийските кюрдски милиции и контролират петролните находища в Източна Сирия; САЩ запазват политическото си, военно и икономическо влияние в повечето страни в Близкия изток. Американското присъствие не намаля, а беше заменено от стремеж Съединените щати да свалят от себе си голяма част от отговорността за региона, делегирайки я на местни проксита.
Въпреки че бяха разклатени две държави, които поддържаха приятелски отношения с Русия – Либия и Сирия – последвалите събития позволиха на Москва отново активно да навлезе политически в региона. На сцената в Близкия изток отново се завърна позабравеното от две десетилетия съперничество между Вашингтон и Москва. Използвайки политически отношения, активна, но внимателна дипломация и посредничество, както и сделки за продажба на оръжие, Русия понастоящем е страна, която се гордее, че може да разговаря с всички регионални играчи. Тя поддържа балансирани връзки с Израел и Палестина, както и между различните палестински движения (Хамас и Фатах); отношенията с Алжир и Египет се развиват възходящо, води диалог и с двете страни в либийския конфликт; поддържа едновременно диалог с Иран, Турция и Саудитска Арабия.
Конфликтите в Йемен и Сирия, активното участие на шиитските въоръжени милиции в борбата срещу групировката „Ислямска държава“ в Ирак, напрегнатата вътрешнополитическа обстановка в Ливан доведоха до ново засилване на напрежението между Иран, от една страна, и сунитските консервативни монархии в Персийския залив, от друга. Техен съюзник – вероятно никак неочаквано за тези, които познават региона – се оказа Израел.
Същевременно обаче и различните им интереси и предпочитани партньори доведоха и до конфронтация между сунитските сили в Близкия изток. Турция и Катар заложиха на подкрепа на организацията „Мюсюлмански братя“, докато Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ) виждат в движението заплаха за вътрешната им стабилност и подкрепят силите, борещи се срещу тях в региона – военната власт в Египет, източнолибийският маршал Халифа Хафтар. Конфликтът достигна толкова сериозни нива, че през пролетта на 2017 г. Бахрейн, ОАЕ и Саудитска Арабия обявиха дипломатическа и транспортна блокада на Катар. Намаля относителното влияние на Рияд, който досега беше неоспоримият хегемон в Персийския залив, докато ролята на Доха и Емирствата нарасна. Вследствие на тези новопоявили се съперничества може да се заключи, че основната разделителна линия между алиансите в региона вече не е между прозападните и антиимпериалистическите сили („оста на умерените“ и „оста на съпротивата“).
Нестабилността в Египет и конфликтите в Либия и Сирия доведоха до създаването на силов вакуум вследствие на намалялата възможност на тези традиционно важни играчи да провеждат активна външна политика и да упражяват влияние отвъд границите си. Други регионални страни като Турция, Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ се опитаха да заемат отворилата се ниша.

Външната намеса имаше решаваща роля при определяне на изхода още от самото начало на събитията, които разтърсваха региона. Два от най-ярките примери са Бахрейн и Либия. В Бахрейн управляващата династия беше спасена единствено от бронетанковите части на Саудитска Арабия и страните от СССПЗ. Силите на М. Кадафи печелеха на терен срещу бунтовниците, когато Съветът за сигурност на ООН на 17 март прие Рез. 1973, която позволи началото на бомбардировки срещу лоялните на либийския лидер части. Въздушните удари се оказаха решаващи за преобръщане на баланса на силите и смъртта на полковника. Външната намеса в редица кризи (Йемен, Либия, Сирия) беше ключовият фактор, който обуслови това ключовите решения да са в ръцете на геополитически играчи, а не на местните народни движения.
Арабската пролет доведе и до засилването, където те съществуваха, или зараждането на нови недържавни играчи – предимно въоръжени групировки, които дори съперничат на редовните армии. Една голяма част от тези недържавни играчи се зародиха и като реакция и сила за съпротива срещу групировката „Ислямска държава в Ирак и Сирия“, трансформирала се по-късно в „Ислямска държава“. Сред примерите за съществуващи и влиятелни и понастоящем такива организации в района на Близкия изток са ливанската „Хизбулла“, палестинската „Хамас“, шиитските милиции в Ирак „Народна мобилизация“, сирийските кюрдски милиции и други.
Първоначално бунтовете предизвикаха нов възход на усещането за свързаност на арабите в различните общества и държави, но то твърде скоро отстъпи на национални или други интереси. Тази промяна се усеща остро и в сферата на общоарабските медии (печатни и електронни), които вече не са – ако изобщо някога са били – място за споделени дебати, а пристрастни инструменти на външната политика на съответната държава-спонсор, предимно Катар (Al Jazeera, Middle East Eye) и Саудитска Арабия (Al Arabiyya).
Поради лошите комуникации, сходните структури на производство, политическите съперничества и други фактори, в региона липсва икономическа интеграция, което означава, че всяка от страните трябваше да се справя сама с предизвикателствата. Именно отсъствието на предпазната мрежа на икономическата интеграция доведе до още по-лесното изпадане в политически борби и изкушението да се води война чрез посредници в съседните държави.

Провалиха ли се бунтовете?
През лятото на 2013 г. Сирия вече беше затънала в кървав хаос, а военните в Египет свалиха президента на страната Мохамед Мурси. След тези събития сред външнополитическите „шамани“ по света се очерта нов консенсус – „Арабската пролет“ е била заменена от „зима“.
Тук обаче са необходими няколко уточнения.
Първо, не би било коректно за несполуките, последвали преобразуванията, да виним протестиращите, тъй като те никога не бяха в позиция сами да вземат окончателните решения за хода на събитията. Над тях тегнеха вътрешни и международни ограничения.
Второ, известният американски анализатор Марк Линч пише, че идеята за провала на бунтовете е охотно подкрепяна от авторитарните режими и някои специалисти по международна политика, тъй като това би означавало връщане към състоянието на нещата по старому, изгодно за мнозина. По този начин, допълва той, администрацията на американския президент Барак Обама можеше да се заеме с друг въпрос – ядреното споразумение с Иран, а тази на Доналд Тръмп – с подкрепата за Израел и нормализиране на отношенията на някои арабски страни с него.
Дали обаче изводите, които правим за случващото се сега, не са точно толкова прибързани, колкото тези, популярни преди едно десетилетие? В ретроспектива тогава изглеждаше сигурно, първо, че авторитарните режими са и ще бъдат стабилни; второ, че демократичната вълна не може да бъде спряна; трето, че демократизацията ще доведе до задължителна доминация на ислямистките партии. И трите допускания се оказаха твърде погрешни.
Оценката на толкова комплексен феномен като протестната вълна през 2011 г. е сложна, като в момента сред изследователите няма консенсус дали „Арабската пролет“ е прелюдия към нова демократична вълна или ограничена проява на абортирал опит за промяна (Political Parties in the Arab World, 2018: стр. 95).
Към момента нито една от дълбоките причини за „Арабската пролет“ в икономически или политически план не е окончателно изкоренена. Към тези фактори за недоволство се добави и разпространяването на бежанци, оръжие, екстремистка идеология и бойци вследствие на войните в Йемен, Либия и Сирия и свързаната с тях необходимост от покачване на разходите за отбрана и сигурност. Към тях се добавят спадането на цените на петрола след 2014 г., рязкото намаляване на средствата, изпращани от работниците в чужбина, а в последната година – и последиците от пандемията от Ковид-19. Всички тези фактори вещаят запазване на тенденциите на дестабилизация и в следващото десетилетие. Въпреки това, основания за оптимизъм дава историческият опит, който сочи, че революциите имат дълготраен ефект върху човешките общества, като последното нещо, което се променя, са политическите структури.