[:bg]В статия за сп. „Foreign Affairs“ (брой 6, 2020 г.) изследователката Марианна Мандзукато, преподавател в University College – London, анализира бъдещето на капитализма след пандемията от Ковид-19.
По-долу предлагаме превод на първата част от статията:
В политиката особено популярна е максимата „Никога не оставяйте добра криза да отиде на вятъра.“ Когато през 2008 г. светът бе ударен от тежка финансова криза, това сякаш бе знак, че нещо в икономиката ни е фундаментално сбъркано. Същевременно бе и шанс за политическите лидери да докажат своите възможности за управление по време на криза. Финансовият колапс, колкото и щети да причини, се оказа възможност да изградим едни по-здрави основи на глобалната икономика. Но успяхме ли да я оползотворим?
За да се справят с кризата през 2008 г., правителствата по света подпомогнаха финансовите институции с над 3 трилиона долара. Но вместо да се подкрепи реалната икономика – онази, която предлага реални стоки и услуги, по-голямата част от помощите отиде във финансовия сектор. Правителствата подпомогнаха големите инвестиционни банки, които пряко допринесоха за възникването на кризата, а когато икономиката постепенно започна да се възстановява, те се оказаха в най-изгодна позиция. А от своя страна, данъкоплатците останаха с икономика, също толкова тромава и неефективна, както преди.
Сега, когато COVID-19 беляза всички аспекти от ежедневието ни, държавите са на прага на ново изпитание. Продължителното затваряне на цели бизнес-сектори заплашва света с нова финансова криза, по-тежка от предишната. В месеците, когато вирусът започна да се разпространява, правителствата предложиха пакет от мерки, които целят да запазят работните места, да забавят развитието на пандемията и да подпомогнат разработването на ваксини. Всичко това е крайно необходимо, ала не е достатъчно. За да се омекоти удара на следващата криза, правителствата не бива да се намесват само в краен случай, когато пазарите се сриват и ни заплашва нов икономически трус. Те трябва да участват активно в оформянето на пазарите, за да могат да се осигурят дългосрочни резултати, от които всички да сме облагодетелствани.
Пандемията от COVID-19 в икономически план ни предоставя същата възможност, каквато имахме през 2008 г. Страните могат да направят много повече от това да стимулират икономическия растеж – те могат да променят посоката на растежа, така че да изградят по-стабилна икономика. Това може да стане само чрез нови, ефективни политики и умело управление на текущата криза. В настоящата ситуация вместо да раздават помощите си безусловно, правителствата могат да отпускат заеми според условия, които да защитават обществения интерес. Така например, те могат да изискват ваксините срещу COVID-19 да бъдат достъпни навсякъде по света. Или пък да откажат да подпомагат бизнеси, които не желаят да намалят въглеродните си емисии или не възнамеряват да спрат да крият приходите си в офшорни зони.
Твърде дълго правителствата споделяха рисковете и загубите с обществото, но не и успехите. Обществеността често подрежда световния хаос, но „плодовете“ от труда му се оказват в ръцете на големите компании и техните инвеститори. От друга страна обаче, във времена на тежки изпитания, много бизнеси се обръщат именно към правителствата за помощ, въпреки че съвсем доскоро тяхната намеса е била нежелана. COVID-19 кризата ни дава шанс да възстановим баланса чрез нов тип сделки между публичния и частния сектор, който налага компании да действат съвместно с правителствата, в интерес на обществото. Но ако правителствата се съсредоточат само върху моментните резултати, икономическият растеж, който ще последва кризата, няма да бъде нито всеобхватен, нито устойчив. Нито пък ще удовлетворява интересите на бизнеса в дългосрочен план. Държавната намеса ще бъде напразна, а пропиляната възможност ще се окаже предпоставка за нова криза.
Слабите места в системата
Напредналите икономики страдат от множество очевидни недостатъци много преди появата на коронавируса. От една страна, финансовият сектор се подпомага сам себе си, което пречи на устойчивото развитие на икономиката. Повечето приходи на финансовите институции биват вложени обратно в банки, застрахователни компании или недвижими имоти, вместо да се инвестират в развитието на иновации или пък в инфраструктурата. Така например, във Великобритания само 10% от всички кредити, които банките отпускат, подпомагат нефинансови организации – останалите са инвестирани в недвижими имоти и акции. В останалите развити икономики, ситуацията не изглежда по-различно. Заемите за недвижими имоти са 35% през 1970 г., а през 2007 г. цифрата достига 60%. По този начин финансовият сектор подкрепя система, която се гради върху дългове и непрестанна търговия с акции, далеч надвишаващи реалната си стойност. Когато обаче цените на акциите паднат главоломно, а дълговете станат прекалено големи, за да бъдат изплатени, именно банките са първите, които страдат и съответно молят правителствата за помощ.
Друг проблем на съвременната икономика е, че много бизнеси пренебрегват дългосрочните инвестиции в името на краткосрочни печалби. Обсебени от моментна възвращаемост и цените на акциите, много изпълнителни директори прибягват до обратно изкупуване на собствените си акции, за да увеличат стойността им. В последното десетилетие най-големите корпорации, включени в класацията Fortune 500 – списък, който класира компаниите по техните приходи, са инвестирали над 3 трилиона в собствените си акции. Сума, която може да бъде изразходвана за заплати, обучение на работниците, научноизследователска дейност.
Следва недостатъчният държавен капацитет. Правителствата се намесват само след тежък пазарен срив, а политиките, които предлагат, често се оказват или неефективни, или закъснели. Частният сектор не разглежда държавата като равноправен партньор в създаването на стойностни продукти, а като инструмент, до който прибягва само когато нещо се обърка. А това води до изтощаване на публичните ресурси – и на един по-късен етап се оказва, че средствата за социална защита, образование и здравеопазване просто не стигат.
Всички тези обстоятелства допринесоха за това в момента да ни заплава мащабна криза. Предходната финансова криза до голяма степен бе причинена от прекалено свободното отпускане на кредити за недвижимите имоти и финансовия сектор. Този подход, вместо да подпомогне устойчивия икономически растеж, доведе до нереална стойност на активите и до дългове за домакинствата, а същевременно задълбочи и други проблеми.
Липсата на дългосрочни инвестиции в зелена енергия, ускори глобалното затопляне до такава степен, че Междуправителствената група експерти по климатичните промени към ООН предупреди, че имаме само още десет години преди ефектът му да стане необратим. А на фона на тези данни, правителството на САЩ подпомага компаниите за изкопаеми горива като ги освобождава от данъци на сума от 20 млрд. долара годишно. Субсидиите на Европейският съюз за същия вид компании пък възлизат на стойност 65 милиарда за година. В най-добрия случай, политиците обмислят данък върху въглерода или пък списък, включващ така наречените „зелени“ инвестиции. Но правителствата отдавна са спрели да издават задължителните разпоредби, необходими за справяне с климатичните промени до 2030 г.
COVID-19 само влоши деликатната ситуация, в която се намира светът. За момента, вниманието е фокусирано върху моментното оцеляване, а не върху предотвратяването на бъдеща финансова или климатична криза. Периодите на национална карантина се отразиха опустошително на хората, които работят на свободна практика. Много от тях не разполагат със спестявания, нито пък със здравни застраховки и не могат да се възползват например от отпуск по болест. Корпоративният дълг, ключов фактор в предишната криза, се покачва, тъй като все повече компании взимат заеми, за да преодолеят периода на срив в търсенето и предлагането. А манията на много компании да удовлетворят краткосрочния интерес на акционерите, ги остави без дългосрочна стратегия за справяне с настоящата криза.
Тази невъзможност за овладяване на положението само разкрива колко разрушени са отношенията между публичния и частния сектор. В САЩ Националният институт по здравеопазване инвестира 40 млрд. долара годишно в медицински изследвания и е един от най-големите инвеститори в разработването на ваксини срещу COVID-19. Но фармацевтичните компании не се чувстват длъжни да направят крайните продукти достъпни за американските данъкоплатци, чиито средства в действителност ги субсидират. Калифорнийската компания „Гилеад“ разработва най-използваното лекарство при лечението на COVID-19 – ремдесивир, с правителствена помощ от 70.5 милиона долара. Няколко месеца по-късно компанията обяви колко ще струва на американците пълния лечебен курс – над три хиляди долара.
Такива ходове са типични за големите фармацевтични компании по света. Според проучване, от всички 210 лекарства, одобрени от Администрацията по храните и лекарствата в САЩ за периода 2010-2016 г., Националният институт по здравеопазване е подпомогнал финансово всяко едно от тях. Но въпреки това фармацевтичният бизнес продължава да действа срещу публичния интерес, като прави продуктите си твърде скъпи. За да избегнат конкуренцията, отделните фармацевтични играчи създават патенти, които са с твърде широки формулировки, а това позволява на съответната компания да прибере за себе си не само резултатите от проведените изследвания, но и инструментите за провеждането им.
Същата порочна практика следват и технологичните гиганти. В много отношения, Силициевата долина е резултат от инвестициите на американското правителство в развитието на високите технологии. Националната фондация за наука финансира изследването на алгоритъма за търсене, направил Google популярен. Военноморските сили на САЩ направиха същото за GPS-a, използван от Uber. А DAPRA – правителствена организация, част от Пентагона в САЩ, подпомогна развитието на Интернет, сензорната технология, Siri, както и всеки друг ключов компонент в разработката на iPhone. Данъкоплатците поеха риск, съгласявайки се да инвестират в несигурното бъдеще на тези технологии, а ръководителите на големите технологични корпорации отказват да им върнат жеста с дял от печалбата си. И макар мнозина да считат изкуствения интелект и други технологични открития за продукт на Силициевата долина, те едва ли биха били възможни без инвестиция от правителството. Държавата трябва да има по-голям дял от приходите на обществено финансираните технологични продукти, за да може обществото да усети ползата от собствените си инвестиции, вместо печалбата да бъде разпределяна единствено в частни ръце. Масовото затваряне на училищата заради пандемията, например, постави на дневен ред този проблем, тъй като голяма част от учениците нямат достъп до необходимите технологии, нужни за домашното обучение. Това, от своя страна, само засили неравенствата между отделните общества. В 21. век достъпът до Интернет не трябва да бъде привилегия, а право на всички хора по света.
Преосмисляне на концепцията за стойност
Системата, върху която се гради икономиката, ясно ни показва, че връзката между публичния и частния сектор е напълно разрушена. За възстановяване на баланса, първо трябва да се реши основополагащият проблем в икономиката: невярната идея за стойност. Модерните икономисти разбират стойността като синоним на цената. Но такава гледна точка би им навлякла анатема от страна на някои от бащите на икономическата теория Франсоа Кене, Адам Смит и Карл Маркс, които смятат, че стоките имат присъща им стойност, съответстваща на динамиката на производството, и тази стойност съвсем не е задължително да е свързана с цената им.
Съвременната концепция за стойност оказва огромно влияние върху структурите на икономиката. Засяга пряко приоритизирането на секторите, участието на правителствата в икономиката, измерването на приходите на държавата, начина, по който се управляват организации и институции. Стойността на държавното образование, например, не влиза в БВП, защото е безплатно, но средствата за заплати на учителите – да. Тогава е съвсем естествено, че много хора говорят за публични „разходи“, вместо за публични инвестиции. Такава е и логиката на някогашният директор на Голдмън Сакс – Лойд Бланкфайн, чиято компания през 2009 г. бе подпомогната с 10 милиарда долара от правителството. Той твърди, че работниците в компанията са сред най-продуктивните в света. Но разсъжденията му са напълно разбираеми, като вземем предвид факта, че доходите на служителите в Голдмън Сакс са сред най-високите в световен мащаб – стойността и продуктивността са приравнени на паричните средства.
Промяна на статуквото обаче изисква нов отговор на въпроса какво е стойност. Понятието отива много отвъд парични възнаграждения, а включва и инвестициите и креативността на всички участници в изграждането на икономика, не само на бизнесите, но и на работниците и публичните институции. Твърде дълго обществото счита частния сектор за единствен източник за създаването на иновации и следователно за единствения, на когото му се полагат печалби. Но абсолютно всяко велико откритие – лекарства, Интернет, нанотехнологии, ядрена енергетика, възобновяема енергия – всичко това е разработено с помощта на рискови правителствени инвестиции, направени на гърба на безброй работници и благодарение на публичните институции и инфраструктура. Глобалният подем е плод на колективни усилия. Оценим ли приноса на всяка страна, можем по-лесно да гарантираме, че икономическите ползи от иновацията ще бъдат разпределени справедливо, без да бъдат пренебрегвани и данъкоплатците. Пътят за една по-пълноценна връзка между публичния и частния сектор минава през признаването на факта, че стойността се създава колективно.
Втората част на текста можете да прочетете ТУК
По материала работи: Десислава Ценова[:]
