Капитализмът след пандемията – как да се възстановим правилно? – II

0
78

В статия за сп. „Foreign Affairs  (брой 6, 2020 г.) изследователката Марианна Мандзукато, преподавател в University College – London, анализира бъдещето на капитализма след пандемията от Ковид-19.

Първата част от статията можете да прочетете ТУК

 

Ефективни правителствени политики

Освен да преосмисли концепцията за стойност, обществото трябва да започне да приоритизира дългосрочните интереси на корпорациите и на държавата, а не да се стреми да удовлетвори краткосрочните желания на акционери. В контекста на настоящата криза, например, това би означавало достъпни ваксини за всички на планетата. Без сътрудничество и солидарност на глобално ниво, ваксината ще си остане скъп продукт, достъп до който имат само по-развитите и заможни общества.  А процесът на ваксинация заплашва да се превърне в истински хаос – изкупуване на ваксини от по-богатите страни, съответно – недостатъчно дози за останалите. Ваксините, вместо да се разглеждат като животоспасяващо средство, което се полага на всеки един човек на планетата, се превръщат в екзотична стока. А закупуването им е надпревара, в която печелят не най-нуждаещите се, а най-бързите и най-заможните.

Този пример доказва, че държавите трябва да бъдат активен участник в оформянето на пазарите, а не пасивен инвеститор, който се появява на хоризонта само при крайна нужда. Правителствените помощи трябва да се предлагат само при определени условия, които да гарантират устойчив икономически растеж. По време на пандемията такива условия биха били: на първо място – запазване на заетостта, за да се защити както производителността на бизнеса, така и доходите на домакинствата. На второ – да се подобрят условията на труд за работниците. Това включва добри работни заплати, безопасност по време на работа, по-голямо участие във вземането на пряко засягащи ги решения, както и достатъчно дълъг отпуск. На последно място, трябва да се вземат предвид по-дългосрочни цели, които са отвъд полето на съответната компания, но имат полза за човечеството като цяло – намаляване на въглеродните емисии, дигитализация, свободен достъп до публичните услуги като транспорт и здравеопазване.

Голяма част от развитите икономики обаче или изобщо не мислят за тези условия като важни цели, чрез които да избегнем удара на кризата, или ги приложиха наопаки. Така например в САЩ, основният закон в борбата с коронавируса („Закон за подкрепа, облекчения и икономическа сигурност срещу коронавируса“ – CARES) вместо да се стреми да запази заетостта, предлага обезщетения за временна безработица. Но това доведе единствено до съкращаване на над 30 милиона работника, което направи САЩ страната с най-високи нива на безработица в развития свят. Готовността на правителството да подпомага бизнеси без абсолютно никакви ясни, адекватни условия, само влоши показателите на пандемията. Липсата на платени болнични дни за работниците, както и недостатъчно обезопасената им работна среда, се оказаха предпоставки за разпространението на вируса, което усложни и икономическите проблеми на страната.

Можем да дадем друг пример за неефективно управление на кризата със закона, създал програмата, наречена PPP (Paycheck Protection Program). Според нея фирмите могат да получат заем, който впоследствие да бъде опростен, ако задържат на работа работниците си. Това обаче се случваше без никакви ясни критерии за кандидатстване в програмата. Всеки малък бизнес, независимо дали е в нужда, можеше да получи заем, без значение каква част от този заем отиваше в действителност за запазване на работниците. Екип на Масачузетския технологичен институт обаче изчисли, че по въпросната програма са отпуснати заеми в размер на 500 милиарда долара, които са спасили едва 2.3 милиона работни места. Ако изхождаме от това, че накрая повечето от заемите бяха опростени на фирмите, то годишният разход на програмата възлиза на 500 000 долара на запазено работно място. През лятото обаче парите по програмата се изчерпаха, а нивото на безработицата се запази все така високо.

До момента Конгресът е инвестирал повече от три трилиона долара за борба с пандемията, а Федералният резерв – над 4 трилиона само за справяне с икономическите щети. Това прави общо над 30% от БВП на САЩ и все пак нивата на безработица остават все така високи, здравеопазването е също толкова изтощено, а нивата на болестта остават нестабилни.

В голяма част от европейските страни също липсва ясна регулация по отношение на държавните помощи. Великобритания, например, отказва да постави условия за фирмите,  кандидатстващи за помощи, за да запази пазарния неутралитет помежду им. В резултат на това британското правителство подкрепи фирмата easyJet със 750 милиона, въпреки че само месец по-рано ръководството на компанията изплати 230 милиона в дивиденти.

И все пак има и добри примери. В Дания правителството предложи мярка, според която поема 75% от разходите за заплати на фирмите, но при условие, че служителите им не могат да бъдат уволнени по икономически причини. Също така отказа да подкрепи компании, чиито приходи са регистрирани в офшорни зони и забрани обратното изкупуване на акции и раздаването на дивиденти. Във Франция и Австрия правителствата подкрепиха авиокомпаниите, но само при условие че намалят въглеродния си отпечатък.

Именно по такъв начин трябва да се осъществява правителствената намеса. Държавата трябва да поставя условия, изгодни както за обществото, така и за корпорациите, а не да се опитва да задоволи индивидуални интереси. Чрез по-ясната регулация за получаване на помощи, правителството има шанс да изкорени лошите практики, които стоят на пътя на устойчивия икономически растеж като обратното изкупуване на акции, лошите условия на труда, раздаването на дивиденти, използването на офшорни зони.

Държавата в ролята на рисков инвеститор

Страните не могат да си позволят просто сляпо да инвестират във всеки един предложен проект. Те трябва, като един истински предприемач, да умеят да отсяват добрите от лошите сделки. Да разсъждават и да предвиждат ходовете на фирмите, в които инвестират, така че накрая да споделят не само провала, но и успеха им.

Да разгледаме две високорискови инвестиции на американското правителство. Първата е в соларната компания Solyndra. Тя получи заем на стойност 535 милиона щатски долара от Министерството на енергетиката, но бързо стана ясно, че това са зле инвестирани средства – компанията банкрутира и се превърна в нарицателно за липсващия предприемачески дух на държавата. По същото време министерството отпусна заем от 465 милиона долара на Tesla – компанията оползотвори добре средствата и се превърна в една от най-бързо развиващите се компании в автомобилната индустрия. Данъкоплатците платиха за провала на Solyndra, но така и не бяха възнаградени за успеха на Tesla. Автомобилният гигант върна заемите си, но не сподели нито цент от приходите си. А загубите на Solyndra останаха непокрити и затрудниха бъдещите инвестиции на американското правителство. Никой уважаващ себе си рисков инвеститор не би допуснал не само инвестициите му да се провалят, но и да го изиграят със собствените му средства.

Но целта не е само да се тревожим за парите, които можем да получим или да загубим от дадена инвестиция. Правителството е нужно да постави ясни условия, които да служат на обществения интерес и за в бъдеще. Лекарствата например, разработени с държавна помощ, трябва да бъдат достъпни за гражданите и с ясен патент, който не е прекалено широкообхватен, за да може да са насърчава иновациите и креативността в сектора.

Правителствата също така трябва да обмислят как ще използват възвращаемостта на своите инвестиции, така че да има справедливо разпределение на доходите за всеки. И макар това да звучи като нещо типично за социализма, по-скоро става въпрос за разбиране на първоизточника на капиталистическите печалби. Настоящата криза повдигна отново позабравените дискусии за универсален базов доход, който да получават всички граждани, независимо дали работят или не. Идеята зад тази политика е добра, но изпълнението й може да се окаже проблемно. Защото, ако получаването на доход се разглежда като подарък, тогава представата за частния сектор като единствен участник в изграждането на икономиката, само ще се засили. А правителството ще се разглежда като благотворителна организация, чиято единствена задача е да събира печалби и да ги раздава.

Мариана Мандзукато Сникка: https://www.ucl.ac.uk/

По-добра алтернатива на универсалния базов доход би бил гражданският дивидент. Според тази политика, правителството прибира част от печалбата на продукти, подпомогнати с държавно финансиране, и я влага в специален фонд, който после разпределя между хората. Идеята е населението да получи частица от богатството, за което то самото е допринесло. Аляска, например, разпределя приходите от петрол между гражданите си от 1982 г. насам с основаването на постоянен фонд. Норвегия прави същото с пенсионния си фонд. Калифорния, която е седалище на едни от най-заможните компании в света, също обмисля да направи нещо подобно. Когато Apple основа дъщерно дружество в Невада, за да се възползва от нулевия корпоративен данък там, Калифорния изгуби милиони приходи от данък. Такива практики не само трябва да бъдат изкоренени, но и да се попречи на повторното им възникване – Калифорния може например да основе постоянен държавен фонд, който освен данъчно облагане, да предлага и начин за получаване на част от печалбата от развитието на технологиите, чието създаване правителството е насърчило.

Гражданският дивидент позволява приходите от съвместно създаденото богатство да бъдат споделени с общността – независимо дали става въпрос за приходи от природни ресурси или от процес, като създаване на лекарство или технологично развитие, който е плод на общи усилия на частния и публичния сектор. Такъв тип политика не цели да служи като заместител на данъчната система. Нито пък като средство за спиране на публичните инвестиции. Но подобен фонд може да промени изцяло облика на икономиката и начинът, по който се гледа на държавата,  като просто се признае обществения принос към създаването на богатство.

Целенасочена икономика

С общи усилия публичният и частният сектор могат да реализират велики дела. По този начин САЩ осъществиха пътешествие до Луната и обратно през 1969 г. В продължение на осем години НАСА и частни компании в разнообразни индустрии си партнираха по програмата Apollo, за да постигнат онова, което президентът Джон Кенеди нарече „най-рискованото, опасно и велико пътешествие, в което човечеството някога се е впускало.“ Целта не беше да се комерсиализират определени технологии, дори не и да се ускори растежът на икономиката – а частният и публичният сектор да направят нещо грандиозно заедно.

Повече от 50 години по-късно, в средата на глобална пандемия, светът има шанс да се ускори към още по-високи върхове: изграждането на по-стабилна икономика. Тя ясно ще се стреми към постигането на устойчиви цели, от които всички да сме облагодетелствани. Това ще включва по-малко въглеродни емисии, премахване на неравенството, изграждането на модерен градски транспорт, достъп до дигитализирани услуги за всеки, универсално здравеопазване. Ще успее да направи ваксините срещу COVID-19 достъпни до всеки човек на планетата. И може би най-важното в дългосрочен план – ще внесе така дълго чаканата хармония в отношенията между публичния и частния сектор.

За повечето да се възстановим от пандемията означава да се върнем към нормалното. Но нормалното е разрушено. Далеч по-добра цел би била да направим нормалното още по-добро. През 2008 г., финансовата криза ни даде рядък шанс да обърнем посоката на икономика, но той бе пропилян. 13 години по-късно друга криза ни предоставя шанса за промяна. И този път не можем да допуснем да не се възползваме от него.

По публикацията работи: Десислава Ценова

Източник: “Форийн Афеърс”