От Рон Милър
Представено на конференцията „Reimagining Politics and Society”, Ню Йорк, май 2000 г. Публикувано в бр. 12 на сп. „Lapis” през есента на 2000 г.
Възможно ли е да постигнем обгрижващо образование или пълноценна демокрация в една култура, която е вече фундаментално състезателна, материалистическа и технократична? Това, което е довело много от нас на тази конференция е съзнанието, че нашите политически, социални и икономически проблеми в крайна сметка произлизат от културния контекст – шаблонът от смисли, който насочва живота ни. Същото е вярно и за нашите образователни проблеми. Това, което прави модерното училище нехуманно и механично, е пак този набор от предположения, същите взети за даденост идеи относно природата на света, които стоят и в основата на другите наши институции.
Образованието в съвременната култура се дефинира чрез процеса на обучение за започване на работа и вземане на икономически значими решения. Процедурите в училището са насочени към това да оформят младите хора като компоненти на корпоративната машина. Умовете на младежите се изливат в една предсказуема форма с помощта на стандартизирана учебна програма, тяхната (на младежите) икономическа ценност за обществото се измерва чрез стандартизирани тестове. Ако това е, което думата „образование“ трябва да означава, тогава фразата „обгрижващо образование“ е оксиморон. Схваща се като небивалица и за последните 150 години тези от нас, които са се застъпвали за холистично или прогресивно образование са били, в общия случай, отхвърляни като романтични чудаци.
Тласъците към стандартизирано, механизирано учене са вече на линия от много време и воденият от корпорациите поход през последните години за повече т.нар. „отчетност“ и отговорност също не е нов. Въпреки това, натискът днес е още по-голям и е по-могъщ в политически план от когато и да е било. Корпоративният контрол над образованието изглежда е на път да се реализира в своята пълнота. Така например, наскоро кметът на Чикаго Ричард М. Дели сподели своите образователни възгледи с журналисти по време на голямо компютърно изложение. И „Chicago Sun-Times“ го цитират: „Ако Чикаго ще продължава да привлича и задържа компании от високотехнологичния сектор, нашите училища трябва да произвеждат висшисти, разполагащи с уменията, които тези компании изискват. Идеята не е да слушаме онези, които управляват образованието, а да се вслушваме в работодателите. Какво изискват те?“
Образователното гледище на корпорациите едва ли може да се заяви в по-ясни термини. Мисията на училищата е да „произвеждат“ определен тип висшисти, сякаш хората не са самостойни, морални, интелектуални или дори духовни същества, а просто резултатите от една манифактура – процес, който се управлява от корпоративните мениджъри и който да обслужва икономическите им интереси. Кметът Дели, подобно на фактически всички политически и корпоративни лидери днес, поставя фундаментален въпрос: За какво служи образованието? Нашата днешна култура ни учи, че децата се раждат на тази планета само и единствено за да принесат своите сърца и умове в името на унищожителната задача да генерират все по-високи печалби. Точно това е начинът, по който нашите лидери искат да бъдат третирани децата ни в училище.
Макар и заетите в образованието да не са непогрешими, хората, които пряко работят с деца, които действително следят сложните процеси на преподаване и учене, разбират нуждите на здравото човешко развитие в пъти по-добре от корпоративните работодатели. Ако културата ни беше истински заинтересована от това да подхранва и разгръща възможностите и личностите на нашите деца – т.е., ако бяхме заинтересовани от това да осигуряваме обгрижващо образование – тогава щяхме да слушаме заетите в образованието, а не работодателите. Нека последните да тренират своите работници в по-зрели етапи на тяхното развитие, когато те доброволно биха кандидатствали за наемане на работа. Образованието за младите хора означава – или поне би трябвало да значи – да им се помага да разкрият своята креативност, тяхното състрадание, тяхното любопитство, тяхната морална и естетическа чувствителност, техните критически и интелектуални умения, тяхната способност да участват в една здрава демокрация. И една достойна култура, култура, която не е сляпа за нещата извън икономическата сфера на живота, би разпознала всичко това.
Ако погледнем в перспектива – нещо, което се чувствам длъжен да направя, тъй като имам историческо образование – някой би могъл да каже, че механизирането на образованието е временна фаза, вероятно дори необходима стъпка в еволюцията от феодално и тоталитарно общество към такова, което е истински демократично и духовно пълноценно. В крайна сметка, можем да сме благодарни, че кметът Дели и неговите колеги не правят децата пригодни за изискванията на военните лидери. В някакъв смисъл, желанието за материален просперитет отразява освобождаването на масите от злите форми на потисничество и унизителна бедност, които са характеризирали човешките общества в продължение на много векове. Но днес хората откриват, че материалното благополучие само по себе си не удовлетворява копнежа по духовния смисъл и че праволинейното преследване на богатства е дехуманизиращо, така че нашата културна еволюция не е завършена. Това е и причината да сме тук.
В настоящия момент нашата култура оперира чрез едно изопачено разбиране за човешкото развитие. Обърнали сме нормалния и органичен начин за подкрепа на човешкото израстване и правим нещата тъкмо наопаки. Вместо да даваме на децата свобода и кураж, за да играят, да изследват, да използват въображението си и да мечтаят – онези неща, които естествено оформят здравата и пълноценна човешка идентичност – ние ги вкарваме в една изкуствена и ограничаваща учебна среда и изискваме от тях да се съобразяват с графици, установен ред, норми на поведение и коравосърдечни тестове, които някакви непознати хора са подбрали за тях, при това под заплахата, че ще ги заклеймим като неудачници или ще ги наблъскаме с лекарства, ако откажат да се впишат във всичко това. После имаме едно общество, пълно с предполагаеми възрастни, които, вместо да постигнат мъдрост и духовно извисяване – истинската цел на зрелостта – са завладяни от удоволствия, игри, забавления, спортове и какви ли не хедонистични търсения, сякаш за да наваксат своето загубено детство.
Една фундаментално състезателна и технократична култура има потребността да създава поколение след поколение незрели граждани, които са прекалено заети да се развличат, за да поставят сериозни въпроси относно системата. Безмозъчните и духовно озверели потребители купуват все повече неща, за да запълнят болезнената празнота в ядрото на своите животи. Нашата механична система на образование е замислена така, че да повишава брутния вътрешен продукт. Рекламите в класната стая са само върхът на айсберга – цялата система е приспособена към производство и консумация, към управление и наемане на работа. Не е пригодена за това да обгрижва или да приучава към милосърдие.
Какво можем да направим? Как можем да допринесем за едно пълноценно образование, което пък да доведе до една пълноценна демокрация? Бих искал да предложа четири радикални, но конкретни стъпки в тази посока:
1. Често и ясно поставяйте въпроса „За какво служи образованието?“ Когато някой – бил той Президентът, градският или училищният управник или човекът на опашката зад вас – изрази непровереното схващане, че се нуждаем от повече дисциплина или по-високи постижения в нашите училища, така че страната да запази икономическата си преднина, ние трябва излезем и да попитаме „Наистина ли това е образованието, което искаме да дадем на децата си? Нима върховенството на американските корпорации е най-дръзката мечта, която ти имаш за своето дете?“
2. Предизвиквайте политиките и практиките, които стесняват образованието до безсмисленото преследване на оценки и точки, и които след това използват тези артефакти, за да задвижат някаква форма на конкуренция. Когато вашият местен вестник публикува резултатите от тестовете от публичните училища в района, пишете на главния редактор и изискайте от него да подчертае колко безсмислени и редукционистки са тези числа – и поискайте вместо дадените резултати да бъде предоставена информация за качеството на ученето и за качеството на общностния живот в училище. Вместо да поставяме стикери на задния капак като „Моето дете завърши с отличен!“, ни трябват повече стикери като тези на някои алтернативни училища, казващи неща като „Всички деца са отличници в нашето училище!“
3. Бойкотирайте тестовете с особена важност, т.е. тези за преход от един в друг етап. Не, да отидем по-далеч: бойкотирайте и елиминирайте всяко стандартизирано тестиране; броят на тези тестове се увеличава, а нашите стъпки могат да са стартът на истинско движение за права в образованието. Подкрепяйте родителите, които започват да се съмняват в този метод на оценяване, когато виждат натиска и тревогата, които причиняват те на децата им. И нека подкрепяме учителите, които отказват да провеждат тестове или поне отказват да отделят ценното си време в подготовка на учениците за такива тестове. Нека започнем да ценим всички млади хора като ценни, струващи си индивиди и да използваме оценяването, за да подобряваме тяхното учене и за да подпомага то техните цели, вместо да ги класираме в някакви безмилостни академични състезания. Има много форми на т.нар. „автентично оценяване“, което включва преподавателя и ученика в пълноценен диалог относно качеството на учебния процес.
4. Нека изградим разнообразно движение за образователна свобода, основано в общностите. Съществуват много центрове на съпротива срещу технократичната училищна система, някои от които организирани доста добре – издаващи публикации, организиращи конференции и активни мрежи, но същевременно несвързани помежду си. Сетете се за Валдорфската педагогика, училищата Монтесори, квакерските училища, свободните училища и други независими и алтернативни такива. Има много, много хора, заети в публичната образователна система, които с удоволствие биха излезли от рутината, задушаваща тяхната креативност и готовност за отговор на потребностите на учениците. Съществуват и хиляди семейства, следващи принципите на домашното образование и преди ние, „прогресивистите“ да отхвърлим домашното учене като почти фанатичен бунт срещу светското общество или като либертарианско въстание срещу самото общество, нека първо вземем предвид, че огромна част от тези семейства – религиозни или не – искат да образоват своите деца в атмосфера, която обединява грижата, смисъла и интимността – все качества, които знаят, че не могат да открият в технократичното образование. Нашата задача е да обединим тази възхитителна и непокорна банда бунтари в една социална и политическа сила, която да е достатъчно влиятелна и единна, за да се противопостави на визията на кмета Дели и целите на глобалната корпоративна система.
На тяхно място ние предлагаме едно обгрижващо образование, образование, произлизащо от непринудения човешки контакт, участие в общността и социалната отговорност. Предлагаме образование, което уважава емоционалната и духовна цялост на младите хора, образование, което им позволява да учат според техните разнообразни начини и спрямо техните органични ритми. Ако можем да практикуваме подобно образование в онова, което сега наричаме „публично училище“ (безплатна и универсално достъпна система, предоставена от демократичната държава), нека се борим за това при всяка възможност. Но нека също така си дадем сметка, че модерната държава обслужва предимно икономически и корпоративни интереси и че истински грижовните образователни дейци са срещали изключителни и обезкуражаващи препятствия през историята на публичното училище. Попитайте който и да е учител, ограничаван от ригидни стандарти и безкрайни тестове.
Ако, само ако политиката на смисъла – едно холистично движение за културно възраждане – успее да трансформира ценностите на обществото в достатъчен мащаб, обгрижващото образование би могло да се практикува в публичната образователна система. Междувременно трябва да окуражим и да се присъединим към разрастващия се брой основани в общността движения за образователни алтернативи, защото те засаждат семената на новата култура. Те показват, че е възможно да се изградят едни по-партиципативни общества на ученето, където всяко дете е отличен ученик и където всеки млад човек може да преследва своите мечти и да живее своя истински и смислен живот. Ние дължим това образование на децата си.
