Хасан (Hassan) е съпруг, баща и лекар в бежански лагер. Той е напуснал конфликта в Сирия през май миналата година, придружен от съпругата си и двете си деца – най – малкото е на три седмици тогава. Той работи в бежански лагер в кюрдистантския регион на Ирак и лекува болни и ранени бежанци.
Разказва, че възпалените гърла и дихателните проблеми, болките в ставите и проблемите в гърба са сред често срещаните проблеми през зимните месеци. Хората са изложени на студеното време, защото живеят в палатаки без изолация. Поради пренаселването болестите се разпространяват лесно от човек на човек и от палатка на палатка.
Разказва, че за да се намалят рисковете са необходими къщи, приспособени за зимни условия, както и палатки, които са по – високи от нивото на земята.
Най – честите посетители в лагера са новопристигналите, защото промяната в диетата и обстановката ги прави податливи към болести и излага имунната им система на риск, а достъпът до здравна грижа е по – добър от този в Сирия сега.
Съгласява се, че опитът му като бежанец му помага да бъде по – добър лекар. През 2006г. е лекувал иракски бежанци в Сирия. Никога не си е представял, че един ден самият той ще бъде бежанец.
Разказва, че е взел решението да напусне Сирия през декември 2011г., но съпругата му е била в напреднала бременност и са изчакали да роди. Двайсет дни след раждането напускат държавата си.Обяснява, че е предприел това действие заради сигурността на семейството си. Плаща 1100 долара, за да прекоси границата.
За нощта, в която са напуснали Сирия, си спомня, че е билa много трудна. Дал е приспивателни хапчета на децата си, за да не вдигат шум, но те не са успели да заспят. Трудно е било и за съпругата му, която е родила преди по – малко от 3 седмици чрез цезарово сечение.
На другата страна на границата ги очаква кола, която ги отвежда до дом на негов приятел, където остават няколко седмици. Въпреки изтощението от пътуването, Хасан се е е почувствал тогава много щастлив и облекчен. Обяснява, че най – доброто нещо в Ирак е, че се чувства сигурен.
От родината му липсват планините, роднините и приятелите.
Най – голямата награда от работата му е, когато пациентите са щастливи и се усмихват. Понякога след като са по – добре, те идват да го посетят и поздравят, което го кара да усеща, че върши нещо, което си струва. Чувства се много близък до хората, на които помага.
