Нарушават ли медиите основните права на човека и гражданина при отразяване на злощастни събития?

Елинор Рузвелт с Всеобщата/Универсалната/Всемирната Декларация за правата на човека през 1949 г. Снимката е взаимствана от www.academicimpact.un.org

Преди малко повече от година България бе избрана за член на Съвета по правата на човека от Общото събрание на ООН със 180 гласа „за“ от общо 188. Мандатът й ще продължи до 2021 г.

В кандидатурата си страната ни обяви, че ще работи за засилване  ефикасността на Съвета чрез подобряване на методите му за работа, ефективността и прозрачността му. Същевременно бяха посочени приоритети и във вътрешнополитически план: правата на децата, равенството между половете, правата на хората с увреждания, защитата на правата на мигрантите и бежанците и засилването на етническата и религиозната толерантност и свободата на словото.

Постигането на напредък в изброените области обаче не зависи единствено от държавата в лицето на различни нейни органи и институции. Голяма роля играят и бизнесът, неправителствените организации и медиите.

Добър пример за постиженията на частните компании в тази насока са програмите, които осигуряват работни места на хората с увреждания, и диалогът, който се провежда между работодатели и работници за създаване на по-добри условия за работа. НПО-тата, от своя страна, са в състояние да изследват наболели проблеми и дадат предложения за решаването им. А каква е ролята на медиите по отношение правата на човека?

Ролята на медиите

Медиите носят огромна отговорност при съблюдаване правата на човека, тъй като влияят върху общественото мнение и нагласите му. Ето защо е изключително важно отразяването на злощастни събития и международни конфликти да бъде много деликатно и да се използват подходящи инструменти. Когато журналистите у нас търсят сензация и не спазват Етичния кодекс на българските медии, има голяма вероятност основни права на човека да бъдат накърнени.

Един нелицеприятен пример за неетично отразяването на събитие видяхме през септември 2016 г., когато  водеща българска телевизия отрази малтретирането на непълнолетно момиче от нейни съученички, качили унизителен видеоклип в социалните мрежи. Телевизията излъчи този клип и, макар някои от лицата да бяха скрити, не зачете неприкосновеността на личния живот на децата и създаде неблагоприятно обществено мнение за тях.

В подобни случаи, в които медиите нарушават Етичния кодекс, следва да се запитаме до каква степен те нарушават основните права на човека и какви са последиците от този вид отразяване.

Основни права на човека

Правата на човека са права, присъщи на всички човешки същества, независимо от раса, пол, националност, етническа принадлежност, език, религия или други особености. На международно ниво за пръв път са закрепени във Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г., и включват правото на живот и свобода, свободата от робството и изтезанията, свободата на мнение и изразяване, правото на работа и образование и много други.

Според една класификация в групата на основните права на човека се включват правото на мир, правото на развитие, правото на комуникация, правото на общо културно наследство и правото на здравословна и благоприятна природна среда. [1]

Правото на благоприятна и здравословна среда се отнася до външната, обкръжаваща човека обстановка, в която се осъществява основната му жизнена дейност. Социалното предназначение на правната уредба е да защитава живота и здравето на гражданите и техния телесен интегритет.

Правото на свобода на убеждение и на изразяването му, от друга страна, включва правото на всеки безпрепятствено да се придържа към своите убеждения, както и правото да търси, да получава и да разпространява информация и идеи чрез всички средства и без оглед на държавните граници.[2] В практиката си Европейският съд по правата на човека дори е определял свободата на изразяване на мнение като един от фундаментите на демократичното общество и едно от основните условия за неговия напредък и за себепостигането на всеки индивид.[3]

Медиите и правата на човека

За да изпълняват обществената си функция и да информират аудиторията си, медиите упражняват своя собствена свобода на изразяване. В някои случаи обаче е възможно това право да се сблъска с правото на личен живот на обекта им на отразяване. Поради това, свободата на изразяване на журналистите е ограничена от задължението им да действат добросъвестно, на точна фактическа основа и да предоставят достоверна и точна информация в съответствие с журналистическата етика.[4]

При твърдения, че медии са нарушили правото на зачитане на личния живот, Европейският съд по правата на човека търси баланс между конфликтните права, като прави комплексен анализ на всяка отделна ситуация. Сред изследваните фактори са дали засегнатият индивид е публична личност, дали темата на журналистическия материал е общественозначима (дали е част от обществения дебат) и дали фактите, съдържащи се в материала, отговарят на истината.[5]   

Следователно медиите са длъжни да ни предоставят информация за това какво се случва по света и у нас, но е също толкова важно да използват безопасни инструменти за това, както за аудиторията си, така и за да защитят източниците си на информация.

Свободата на словото – нарушител на основните човешки права

Правото на всеки от нас да получава и да разпространява информация има водещо значение за медиите. Електронните медии подчиняват дейността си едновременно на различни приоритети и това създава противоречия. Дори когато правото на информация на аудиторията е на преден план, задължението на медиите остава да спазват Етичния кодекс. Тогава се налага те да предоставят „бързо съдържание“ от мястото на събитието, но остава важно спазването на принципите на защита на личната неприкосновеност и професионалните стандарти.[6]        

Според Конституцията на Република България правата на човека са неотменими. В същото време Конституцията забранява злоупотребата с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други. Това правило е в основата на съвместния живот на хората. Зачитането на правата на другия е пътят към възможността на всеки да реализира своите собствени права.[7]

Напрежението между собствените и чуждите права често ескалира, когато се засегне въпроса за значимостта. Къде е границата между социалната значимост и социалната война?

Публичен интерес като синоним на социална значимост

Медиите създават публичния интерес. Не всяка медия обаче възприема публичния интерес като синоним на социална значимост. Причина за това е преследваната „сензация“, а понякога и лични интереси. Като цяло професионалистите все пак споделят тезата, че „публичен интерес е това, от което хората трябва да са заинтересовани“: публичен интерес се разглежда като синоним на „социална значимост“. Независимо от контекста, медиите би трябвало да спазват етичните принципи и да разграничават степента на социална значимост на информацията, която публикуват.

Горното се споделя и от българския Конституционен съд, според който: „Информацията, свързана с интимната човешка сфера, е в най-малка степен от обществен интерес в смисъла, който се обуславя от функциите на комуникационните права, така че превръщането й в публично достояние не непременно може да се защити с общите съображения, с които се обосновава ценността на свободата на изразяване на мнение. Тук трябва да се прави разлика между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство. Във връзка с това може да се направи още едно разграничение: между информация и идеи, които се правят публично достояние в контекста на политическия и въобще обществения дебат, и такива, които не попадат в този контекст. Принадлежащите към първата категория определено се ползват с по-висока степен на защита.“[8]

Формулировката на това що е „обществен интерес” често получава противоположни значения, макар да има богата литература и изследвания на специалисти по въпроси, свързани с журналистическата етика. Това състояние на „пазара с журналистически етики” се отразява и върху посланията, които медиите формират.

Илюзии и реалност в публичното пространство

Участието на България в Съвета по правата на човека е признание за активна политика на държавата ни в тази сфера на национално и глобално ниво. Работата на институциите, бизнеса, неправителствения сектор и медиите трябва да бъде съвместна, а добрите практики – поощрявани и развивани. Програми като „Open Mind“ на Теленор, ремонт и реконструкция на сгради в областта на културата за осигуряване на достъпна архитектурна среда за хората с увреждания по Националната стратегия за хората с увреждания 2016-2020 от Министерство на труда и социалната политика, както и Пътеводителят за етично отразяване при децата в медиите на УНИЦЕФ и Асоциацията на европейските журналисти са точно такива добри практики.

Не на последно място, важно е ние, потребителите на медийно съдържание, да бъдем информирани, но и да подбираме информация, така че да изграждаме обективен поглед върху етичното отразяване на международни конфликти и злощастни събития. По този начин сами подпомагаме процеса по защита правата на човека.


Материалът изготви: Кристин Красимирова
Редакция: Златина Гаджева


[1]  Танчев, Е., „Основни права на човека и гражданина“, Албатрос, 1998, стр. 42.

[2] Всеобща декларация за правата на човека, чл. 19.

[3] Дело Lingens v. Austria (1986), пара. 41.

[4] Дело Standard Verlags GmbH v. Austria (no. 3) (2012), пара. 31.

[5] Дело Standard Verlags GmbH v. Austria (no. 3) (2012), пара. 33-47. 

[6] Огнянова, Н. Медийна политика и право на ЕС, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2014, стр. 538

[7] Пак там.

[8] Решение № 7 от 4.VI.1996 г. по конст. дело № 1/96 г. на КС на РБ.


NO COMMENTS