Световното първенство по футбол в Катар до няколко часа ще е само страница в историята на спорта. Призовете ще се раздадат, а емоциите ще бъдат доизживяни. Някои играчи изиграха последните си мачове, а други тепърва стъпиха на терена да защитават честта на своята страна.
Това първенство се превърна в едно от най-обсъжданите в историята на футбола, най-вече поради редицата смъртни случаи на работници, участвали в построяването на съоръженията за Мондиала.
Извън това несъмнено ще останат и спомените за любимата игра и любимите футболисти на терена, включително трима вдъхновяващи не само с играта и отдадеността си на терена, но и с житейските си истории.
Едуардо Камавинга – най-младият голмайстор за Франция
Едуардо Камавинга е роден на 10 ноември 2002 г. в бежански лагер в анголската комуна Микондж, разположена в провинция Кабинда. Камавинга е 2-годишен, когато родителите му, които са с конгоански произход, решават да избягат от гражданската война в страната и да заминат за Франция.
Родителите на Камавинга го завеждат насила да тренира футбол, тъй като по това време той е по-скоро увлечен по джудото. Тогава Едуардо е 7-годишен, а талантът му е бързо забелязан и той започва да играе с по-големите.
През 2013 година 11-годишният Едуардо е на път да подпише договор с футболния клуб „Рен“, когато семейната къща изгаря из основи при пожар.
„На следващия ден трябваше да отида на тренировка и футболът ми помогна да се успокоя“, споделя самият Камавинга.
Футболистът си спомня думите на баща си от същия период: „Не се притеснявай, ще станеш велик футболист и ще построим наново тази къща“.
„Аз бях надеждата на семейството. Изведнъж почувствах силна мотивация. Родителите ми вече бяха щастливи, но знаех, че мога да ги направя дори още по-щастливи“, споделя Камавинга.
Днес Едуардо играе за един от най-големите футболни грандове в света – „Реал Мадрид“, и за френския национален отбор. Той е и най-младият голмайстор на Франция. На 17-годишна възраст той се разписва за страната си в мач срещу Украйна през 2020 г.
Камавинга е посланик на Върховния комисариат на ООН за бежанците и редовно участва в кампании, свързани с бежанските въпроси.
„Благодарен съм, че играя футбол и се гордея с това, че съм бивш бежанец. Надявам се, че милионите бежанци по света, които също обичат футбола, знаят, че имат подкрепа“, казва футболистът.
Лука Модрич – хърватският ветеран и капитан
Лука Модрич е роден през 1985 г. в Задар – град, който днес се намира на територята на Хърватия. Ранното си детство прекарва заедно с баба си и дядо си в малкото селце Модричи. Наскоро в социалните мрежи популярност доби видео, заснето преди 32 години от Павле Баленович в планинския масив Велебит, на което има кадри с 5-годишния Лука Модрич, който ходи след семейното стадо с кози.
Малкото момче пастир расте в бедност, но трудностите в живота му тепърва предстоят. По време на войните при разпадането на Югославия е убит дядо му, на когото Модрич е кръстен и с който има много силна връзка. Тогава семейството е принудено да напусне дома си, който впоследствие е изгорен до основи.
След бягството от родното място семейство Модрич заживява в хотел в Задар. Лука открива утеха в топката, а футболните си умения усъвършенства по паркингите в близост до хотела.
„Не беше лесно да се живее в тези времена. Чуваш взривове, падат бомби, ракети… Когато гледам свои снимки от деството, аз винаги съм с топката. Вижда се, че топката е заемала важно място в живота ми. Футболът беше бягство от всичко, което се случваше наоколо. Така се случи всичко. На онзи бетон, на асфалта пред хотела“, споделя Модрич в един най-скорошните епизоди на документалната поредица „Капитаните“ на „Нетфликс“.
„Удряха ме и ме блъскаха, бях сред най-дребните деца, но естествено нямаше място за мрънкане и тюхкане. Продължаваш напред и се бориш за себе си“, добавя капитанът на хърватския национален отбор.
Модрич тренира в школа в Задар, след което талантът му е забелязан от Томислав Башич, който искрено вярва в способностите му въпреки мнението на повечето специалисти, че малкият Лука е физически слаб и че няма бъдеще в спорта.
По-късно малкото момче, израснало в село Модричи, играе за най-титулуваните клубни отбори в света и се превръща в лидер на хърватския национален отбор.
През 2018 г. в ролята на капитан той успява да изведе Хърватия до финал на Световното първенство в Русия, а по-късно същата година печели и „Златната топка.“ По този начин Лука Модрич прекъсва десетгодишната серия на Лионел Меси и Кристиано Роналдо, които се редуват в спечелването на желаната от всеки футболист награда.
На Световното първенство през 2022 г. на 37-годишна възраст Модрич продължи да пише история с отбора на Хърватия. Националите на адриатическата страна се класираха в топ 4 на втори пореден Мондиал.
Авер Мабил – когато нямаш истинска топка, а само навит на топка чорап
Авер Мабил се ражда през 1995 г. в бежанския лагер Какума в Кения. Родителите му – бежанци от територията на днешен Южен Судан, напускат родината, за да избягат от Втората гражданска война в Судан.
Именно в бежанския лагер Какума Мабил започва да играе футбол. И понеже няма истинска топка, играе с навит на топка чорап.
Когато семейството му емигрира в Австралия през 2006 г., природният талант на Мабил е бързо забелязан. Съвсем скоро той започва да играе за „Аделаида Юнайтед“, а с фланелката на националния отбор дебютира през 2018 г.
Понастоящем Мабил играе за испанския клубен отбор „Кадис“. Той е и едва четвъртият футболист с австралийско гражданство, който е отбелязал гол в Шампионската лига.
Именно гол на Авер Мабил гарантира участието на Австралия на Мондиала в Катар. След мача той казва, че това е „единственият начин да се отблагодари на Австралия от името на цялото му семейство“.
Авер не обича да му слагат етикета „бежанец“ и споделя, че не му е приятно, когато за него се пишат истории, които се опитват да го изкарат жертва. Младият спортист е категоричен. Той не иска да бъде съжаляван, а да вдъхновява. Не само хора в Австралия и в родината на родителите му, а и по целия свят.
Първите месеци в Австралия не са никак леки за 10-годишния Авер: „Когато дойдох в Аделаида, си помислих: „Искам да се върна обратно“. Културата, от която произхождах, беше винаги да бъдем заедно. Дойдох в Австралия, където всеки си има къща и тя е отделена от другите с ограда. Имаш усещането, че не можеш да отидеш и да се социализираш със съседите. Не знаех езика. Мразех първите няколко месеца тук“.
Футболистът споделя, че десетте години, прекарани в бежански лагер, са му помогнали да придобие качества, които носи със себе си и до днес: „Едно от основните неща е скромността, да бъдеш винаги смирен. Това научих от престоя си в онази среда на тази ранна възраст“, казва той пред австралийската телевизия „Ес Би Ес“ (SBS).
Авер Мабил и австралийският национален отбор успяха да класират страната на осминафинали за втори път в историята. И макар да не успяха да преодолеят силния отбор на Аржентина, радостта за австралийците бе голяма, а интересът към футбола в страната расте.
Спортът като лек
Скорошно социологическо проучване показва, че 88% от българите смятат, че е важно да се спортува, но едва 23% от анкетираните всъщност спортуват редовно.
Спортът не е просто добра основа за двигателната култура на индивида, нито е необходим единствено заради ползите, които носи на здравето. Спортът възпитава и дисциплинира, улеснява социализацията и спомага за изграждането на една по-здрава психика.
Спортът често може да се окаже бягство от ежедневните трудности и тревоги. Така го определят повечето хора, но аз предпочитам да мисля за спорта като за лек и пътеводна светлина.
Историите на тези трима футболисти са доказателство за това.
Автор: Ванеса Николова
