Преди един век, на 24 Април 1915 г., османските власти арестуват множество арменски интелектуалци в Истанбул, избивайки по-късно повечето от тях. Години след събитията случилото се продължава да бъде оспорвано. Според официалната турска версия, вероятно загиналите арменци са общо 500 хиляди, някои от които са били убити в усилията им да се борят заедно с руснаци срещу османските сили, а останалите – като страничен ефект от депортиране – нещо разбираемо в контекста на времената. Въпреки мнението на Турция, много учени са на мнение, че загиналите арменци в действителност са били около 1.5 милиона и смъртта им е била в резултат на умишлена кампания от страна на Османската империя, с цел елиминиране на значителното християнско население.
Членове на арменската диаспора искат събитията да бъдат признати за геноцид. Но какво отличава геноцидът от останалите масови убийства и защо думата има такова голямо значение?
През 1948 г. Организацията на обединените нации приема Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид. Под „геноцид“ тя определя „преднамерено и систематично унищожаване, отчасти или изцяло, на една национална, етническа, расова или религиозна група“. Дефиницията ясно набляга върху няколко вида групи и не включва, например убийства, насочени към отделна социална класа. Ако това също се включваше, едва ли по това време Сталин би се съгласил да подпише Конвенцията, ако това означаваше да се търси отговорност за неговите масови кланета на „средните селяни “ и други подобни.
Графиката по-долу показва само част от масовите кланета, извършени в началото на миналия век. Някои от тях са били признати за геноцид, но други не са се вписали в рамките на дефиницията, дадена от ООН. Геноцидният характер на клането в Руанда например, не подлежи на въпрос. Но терорът по време на Пол Пот в Камбоджа не се вписва в определението, тъй като „Червените кхмери“ не са били насочени към конкретна група.
В думата „геноцид“ се съдържа значителна сила. Ако едно масово клане бъде признато за геноцид в момента на неговото извършване, би било трудно за страничните наблюдатели да седят безучастно, а след приключването му, би дало на оцелелите едно мрачно задоволство. Но когато това признание е отказано, било то поради техническа подробност или политическа целесъобразност, то би причинило крайна обида. Някои активисти на човешките права и правни учени считат, че геноцидът е като „престъпление на престъпленията“, често засенчващ ужаса на останалите престъпления срещу човечеството.
Наскоро Папа Франциск и Европейският парламент публично определиха арменските кланета за геноцид, призовавайки и Турция също да признае извършените престъпления. Турското правителство обаче реагира с ярост – „Не е възможно Турция да приеме такова престъпление за грях.“ – каза президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган. Неговият външен министър заяви, че папата е попаднал в ръцете на пропаганда, разпространявана от арменците, които се предполага, че контролират пресата в родината си. Иронията може да се открие предвид факта, че Ердоган е допринесъл много повече във връзка с потвърждаването на страданията на арменците по време на Османската империя, отколкото всеки предишен турски лидер. Миналата година той изрази съболезнованията си на 24 април, когато официално се почита паметта на жертвите на арменския геноцид. Но явно все още съществува граница за готовността на правителството му да назове и да се изправи пред престъпленията от миналото.
Изготвил: Лия Савова
