Причините и последствията от климатичните промени вървят едновременно със социално-икономическите неравенства. Справянето с климатичната криза, следва да бъде обвързано с равенство и социална справедливост, произтичащи от еволюцията на обществено-икономическите отношения. Имаме ли време и ресурси (най-вече политически) да компенсираме и да направим добър преход в българската история?
На 1 януари миналата година в София беше около 20 °C. В България все още не се говори достатъчно много за климатичните промени и последиците от тях. След като поредните явления и климатичните изменения не се свързват, съвсем няма шанс да се говори и действа на микронивата на обществено-политическите отношения, които биха направили възможен прехода към един “по-зелен” свят.
Терминът “справедлив зелен преход”
За България не е новост да се намира в състояние на преход, но този път мнозина дори не са наясно, че навлизаме в такъв период, а именно преминаване на икономиката на Европейския съюз към зелени политики. Това е режим, който не разчита на технологии, които произвеждат вредни емисии. Този процес тече от близо десетилетие и в България, но не е много успешен от гледна точка на обикновените работещи хора. На тях не само беше вменена отговорността и за вредите върху климата, и за справянето с тях, но и бяха затворени предприятия, които произвеждат вредни емисии. Това доведе до загубени работни места и доходи, срив на инфраструктурата и безперспективност за стотици и дори хиляди хора.
Терминът “справедлив преход” е произлезе от Парижкото споразумение през 2015 г. в резултат от движенията срещу и за промяна на глобализацията, обединени с междунационалното работническо движение. Вмъкването на фразата в официалните политики, реторики и дискурси в голяма степен подмени значението ѝ. Както често се случва в политиката, влиятелни участници на масата на преговорите се опитаха да я дефинират по нов начин, така че да отговаря на собствените им интереси. Последва вълна от нови тълкувания от страна на компании, корпорации и правителства, които се опитаха да прокарат дефиниции, които оправдават продължаването на обичайната си дейност или дори задълбочаването на добивните дейности, за да си „спасят работниците“ и зависимите от тези дейности. Което е и предимно смисълът, който достигна у нас.
В България твърде слабите самоорганизирани групи и колективи настояват за справедлив преход, който да се дефинира като свеждане на икономиката в екологични граници, които да водят до намаляване на екологичния отпечатък от човешките дейности. Този вид говорене не влиза в публичното пространство, а остава на заден план.
Индустриалната епоха, климатът и човекът
С началото на индустриализацията от средата на 19ти век наред със социално-икономическите промени е констатирано затопляне на климата. С увеличаването на човешкото население нараства необходимостта от консумация и производство, което оказва значително влияние на климата в геоисторически план – така наречената ера на антропоцена. Все още рядко обаче се говори за антропоцена от гледна точка на връзките му с неравенствата и екстремната експлоатация на глобално и локално ниво.
Тези тенденции видимо се задълбочават през последните 200 години, като отпечатъкът върху климата е успореден на отпечатъка върху обществата. Индустриалният капитализъм, главно задвижван от добива на ресурси, поражда неравенства между държавите, между градски и селски райони, между работници и финансисти, както и по линиите на раса, пол, етнос, физическа способност.
Климатична справедливост и справедлив преход
Климатичната справедливост е концепция, която се отнася до обективното споделяне и разпределение на ползите и тежестите от изменението на климата, както и на отговорностите за справяне с климатичните промени. Без социална справедливост, и съответната системна промяна, енергийният преход ще бъде просто “позеленял” капитализъм. Справедливостта по отношение на климата признава непропорционалното въздействие на изменението на климата върху непривилегированите общности (тези с ниски доходи, цветнокожите по света, жените), които са най-малко отговорни за проблема. Неминуемо тази перспектива свързва справедливия преход и с другите искания на борбите на такива групи.
Центърът за климатична справедливост към Калифорнийския университет предлага модел, в който климатичната справедливост се крепи от шест основни стълба, които са равнопоставени един спрямо друг:
Движенията, които свързват екологията и природозащитата със социалната справедливост в Латинска Америка и Африка се развиват от десетилетия, въпреки че в Европа темата е сравнително нова. Очертават се множество посоки на решения, които вече са изпитани в държавите и регионите, които работят най-отдавна за свързването на климатичните промени с концепцията за социалната справедливост. Някои примери са:
- Агроекология, хранителен суверенитет и аграрна реформа;
- Признаване на правата на коренното и местното население върху земята, храната, екосистемите и териториите;
- Кооперации, кооперативи, социално и обществено производство;
- Справедливо разпределение на труда по социалното възпроизводство;
- Концепцията за забавяне или “спиране на растежа” като рамка, която да замени спора за неограничен и безкраен растеж на капитализма.
Това е борба за широкомащабна структурна реформа, която действително се основава на справедливост за работниците, общностите и социалните групи “на първа линия” на климатичните промени и околната среда. Това е алтернативен начин на мислене, действие и разработване на практики и политики, който не изхожда от интересите на бизнеса и икономиката, а от загриженост за хората, хабитатите, животните и климата.
Този подход е в синхрон с носещите колони на “Новата зелена сделка”, защото предлага:
- Защита: решенията трябва да защитават, а не да вредят на въздуха, земята, водата, телата и общностите;
- Регенерация: решенията трябва да възстановяват миналите и настоящите вреди от добивната икономика;
- Инвестиране: решенията трябва да насочат справедливи към общностите и работниците на първа линия инвестиции, които не са насочени към добивна икономика.
- Трансформиране: решенията трябва да осигурят основата за трансформиране на отношенията и структурите, така че те да се основават на уважение, равенство и справедливост.
На пръв поглед тази политическа рамка изглежда ясна, осъществима и “справедлива”. Както обаче често се случва с политиките, които не са разработени от долу нагоре, при прилагането ѝ възникват много въпроси и препятствия. Дали знаем всъщност кои са уязвимите групи, които са най-засегнати и от климатичните промени и кризи, и от решенията и мерки? Изобщо как се очертава тази борба за справедлив преход при действителното ѝ прилагане върху реални хора и хабитати?
Концепцията за справедливия преход, като поле за обществена активност
В своята същност справедливият преход, формализиран от Зелената сделка, представлява преминаване от икономики, основани на изкопаеми горива, към регенеративни системи, основани на възобновяеми енергийни източници.
Малцина у нас знаят, че справедливият преход означава осигуряване на достойни работни места за работниците, заети в замърсяващи отрасли и свързаните с тях лица при закриването и замяната им със “зелени”. И съвсем трябва “да превъртим играта”, за да имаме яснота, че означава и нещо много, много повече. А именно цялостна трансформация в начините ни на живот, организиране, въобще отнасяне едни към други глобално и локално.
Цялата статия от Климатека може да прочете тук.
По публикацията работи: Ванеса Сапунджиева
