Право на лична свобода и сигурност

0
1224

През 2011 г. не се промени нищо в правната рамка, гарантираща правото на лична свобода и сигурност. Тя остана несъответна на международните стандарти в редица пунктове. В един от тях това несъответствие бе ярко продемонстрирано с решението на Голямата камара на ЕСПЧ по делото Станев срещу България от 17 януари 2012 г. По това дело Съдът реши, противно на твърдението на правителството, че настаняването на лица с ограничена дееспособност против волята им в социален дом за лица с психични разстройства е лишаване от свобода. Съдът установи, че българското законодателство и практика, които предвиждат настаняване по административен ред, без съдебен контрол и без търсене на съгласието на настаняваното лице, когато то е с ограничена дееспособност, не съдържат гаранциите, предвидени в член 5 от ЕКПЧ (право на лична свобода и сигурност). Поради това той намери нарушения в редица пунктове на тази разпоредба.[1] България предстои да приведе правната уредба, свързана с настаняването в социални домове за лица с психични разстройства, в съответствие с изискванията на Конвенцията.

Законодателството и практиката по настаняването на деца в някои видове институции също продължиха да бъдат несъответни на изискванията и гаранциите, свързани с правото на лична свобода и сигурност. Това се отнася до настаняването в социално-педагогически интернати и във възпитателни училища-интернати на деца в конфликт със закона, което често се извършва на произволни основания и без необходимите гаранции за законност; настаняването в домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни, което става по административен ред без съдебен контрол, и настаняването в кризисни центрове за деца по административен ред, който допуска прекомерна продължителност на престоя преди сезиране и произнасяне на съдебен орган.

Неадекватна остана и законодателната рамка и правоприлагането, свързани с налагането на мярка за неотклонение „задържане под стража“ в хода на наказателното производство, допускащи прекомерно осланяне на тежестта на обвинението и пренебрегване на преценката за разумността на подозренията, довели до ареста, и за легитимността на целта, преследвана от задържането.

В началото на август българското правителство прие Концепция за държавна политика в областта на правосъдието за детето.[2] В нея Законът за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните е определен като съдържащ остарял и в основата си репресивен подход към детското правосъдие и несъответен на Конституцията и на международните стандарти за защита на правата на човека. Това противоречие според концепцията е непримиримо и може да бъде преодоляно само с отмяната на този закон и актовете по прилагането му. Понятието за „противообществена проява“ като основание за налагане на „възпитателна мярка“, включително настаняване в специализирана институция, според концепцията „не удовлетворява конституционните принципи за законоустановеност на поведение, водещо до ограничения на права (чл. 5, ал. 3 от КРБ), и за равнопоставеност пред закона по възраст (чл. 6 от КРБ)“. Тя констатира и липсата в българското законодателство на ясно разграничение между наказание и възпитателно-закрилна мярка, „което придава на цялата държавна политика силно изразен репресивен характер“.

През 2011 г. ЕСПЧ намери нарушения на правото на лична свобода и сигурност по няколко дела срещу България. По делото М. и други срещу България от 26 юли ЕСПЧ установи нарушение на член 5, т. 1 и 4, на член 8 (зачитане на личния и семейния живот) и член 13 (правото на ефективно вътрешноправно средство за защита) от ЕКПЧ във връзка с чужденец, получил заповед за експулсиране от България и задържан с такава цел. ЕСПЧ намери, че българското законодателство, регулиращо задържането на чужденци, не съответства на Конвенцията. Съдът припомни, че задържането на хора с цел експулсиране може да бъде оправдано само докато тяхното депортиране или екстрадиция са в прогрес.

По делото Светослав Христов срещу България от 13 януари ЕСПЧ намери нарушение на член 5, т. 1, 3, 4 и 5. Жалбоподателят е арестуван и задържан от полицията по подозрение за контрабанда на значимо количество цигари. ЕСПЧ установява, че задържането му под стража е незаконно. Той намира нарушение на член 5, т. 4 и 5 от Конвенцията поради това, че жалбоподателят не е бил в състояние да оспори законността и необходимостта от неговото задържане от полицията и че не е имал средство за защита, чрез което да получи обезщетение за предполагаеми нарушения на Конвенцията.

По делото А. и други срещу България от 29 ноември ЕСПЧ намери нарушение на член 5, т. 1 и т. 4 заради настаняването на две от жалбоподателките в кризисен център за деца и в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни. Той обаче отказа да намери нарушения във връзка с настаняването на жалбоподателките във възпитателното училище-интернат в Подем заради техни предполагаеми „противообществени прояви” (бягство от къщи, бягство от училище и проституция). Съдът прие, основавайки се на публикацията на един български автор, в противоречие с констатациите на Комитета по правата на детето на ООН и с Концепцията за държавна политика в областта на правосъдието за детето на българското правителство, че макар и неясно дефинирано в закона, това понятие, поне що се отнася до деянията, послужили като основания за настаняване във ВУИ на жалбоподателките, е изяснено откъм съдържание и основания за лишаване от свобода за целите на член 5, т.1d в практиката по неговото прилагане.

 

Фотография: http://4.bp.blogspot.com/-xRTmqOk8D0A/TaWBFR0LymI/AAAAAAAAALw/cjI5rrXXCl0/s1600/519×385.jpg

Източник:   http://humanrightsbulgaria.wordpress.com/%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0/

NO COMMENTS