Олимпийските игри приключиха, но оставиха след себе си емоции и послания, които ще помним дълго време.
Олимпийският отбор за бежанци, създаден през 2016 г. от Международния олимпийски комитет, представлява повече от 100 милиона принудително разселени хора по целия свят. Съставен е от 37 спортисти, домакини от 15 национални олимпийски комитета, състезаващи се в 12 спорта, които успяват да обогатяват и допринасят за разпространение на посланието за мир, надежда и принадлежност.
Отборът на бежанците спечели за пръв път в историята си медал, благодарение на боксьорката Синди Нгамба, която донесе бронзовото отличие в категория до 75 кг.
В леката атлетика, Доминик Лобалу завърши на четвърто място в бягането на 5,000 метра. Перина Наканг и Джамал Абделмаджи постигнаха лични рекорди в бяганията си на 800 м за жени и 10 000 м за мъже.
Във водата, трима бежанци достигнаха четвъртфиналите на спринтовете с кану – Фернандо Енрикес в 1000 м кану за мъже, Саеид Фазлоула в 1000 м каяк за мъже и Саман Солтани в 500 м каяк за жени.
Несъмнено, постиженията на атлетите от Париж ще се превърнат във вдъхновение за всички атлети бежанци и принудително разселени хора по света. Борбата им обаче не приключва с края на игрите.
Синди например, знае, че не може да се завърне в родния си Камерун, защото като представител на ЛГБТК+ обществото ще бъде подведена под наказателна отговорност, поради това, че в страната са забранени еднополовите връзки. От Обединеното кралство ѝ е предложено убежище, но не и гражданство.
Друга несправедлива история е тази на Саман Солтани. През август 2022 г. е на лагер по синхронно плуване в Барселона, откъдето споделя снимки в личния си Инстаграм профил. Снимки, които карат моралната полиция в Иран да се задейства. Нейното семейство ѝ казва да остане в чужбина още две или три седмици, но когато ситуацията ескалира те ѝ казват изобщо да не се прибира в родината си. От там, Саман заминава за Австрия, където има познати покрай интереса ѝ към карането на каяк. „Една седмица след като пристигнах във Виена, революцията на жените, борещи се за свобода, започна.“, споделя тя. „Напрежението нарастваше, докато не започнаха да убиват хора заради тяхната коса. Представете си ме мен, като член на националния отбор, участваща в лагер по синхронно плуване, абсолютно неприемливо. Изгубих три приятели в тази революция, а много от другите ми приятели, част от отбора, отидоха в затвора, където ги изтезаваха“, разказва още тя.
Макар това да е минимална част от историите, които съпътстват живота на бежанците, тя ни дава представа за трудностите и насилието, което преживяват милиони хора по света. Те са дискриминирани заради своя пол, раса, външен вид, професия, лично мнение и избор. Множество международни организации, включително и ООН, работят над изкореняването на насилието и авторитарните режими, но пътят е и ще продължава да бъде много дълъг и труден. От изключително важно значение е всички ние да не извръщаме поглед от тези проблеми и да работим заедно срещу дискриминацията и насилието по света.
По статията работи: Борислава Георгиева
Източници: The Journal Olympics UNHCR
