Ще ви представя един човек, който носи промяната в себе си и е убеден, че успехът се крие в действието. Това е Анатоли Георгиев – учителят, притежаващ способността да променя нагласи. Той разказва за любовта си към професията и за пътя си на развитие.

Разкажете ми за себе си. За длъжността, която изпълнявате, за това как точно избрахте професията си и с какво Ви удовлетворява?

Казвам се Анатоли Георгиев, учител по английски език. Завършил съм английска филология. Длъжността, която заемам в момента е заместник-директор по учебната дейност в Обединено училище „Христо Ботев“, с. Долни Цибър, област Монтана.

Изборът на професия, лично за мен, като че ли бе предрешен още от ранното ми детство. Винаги съм мечтаел как един ден ще стана учител. Дори и когато си учех уроците за следващия ден, пак си играех „на учител“. (смее се). Заставах насред стаята у дома, представях си учениците и започвах да разказвам урока по история, например. Тази игра, ми помагаше да не усещам тежината на ученето на уроци. А и в училище имах много силен и ярък пример в лицето на моите учители. Те бяха страхотни професионалисти. Възхищавах им се и все още им се възхищавам. Винаги си спомням с умиление и благодарност за тях и за отпечатъка, който са оставили в сърцето и житейския ми път. Те винаги са ми били пример на подражание, дори и сега в професионалния ми път.

Работата ми като учител ме удовлетворява с това, че мога да „видя“ плода на моя труд. Обичам децата! Работата ми дава възможност да бъда себе си, да предизвиквам себе си, да се стремя всеки ден да се развивам и да търся начини и средства, за да науча още нещо ново. Мисля, че това са все основателни причини, заради които да се чувствам удовлетворен от избора си на професия.

Какво дете бяхте в училище? Какво разпали желанието Ви за знание?

Ооо, какво дете… (смее се). Като всички други нормални деца. Ако очакваш да ти кажа, че съм бил „образцовото“ дете, няма да ти кажа това. (смее се) Да, няма да скрия, че бях възпитано, толерантно и ученолюбиво дете, но бях и доста буен по нрав. Вършил съм бели в училище, но, наистина държах много на образованието си. Всъщност, всички ние, децата тогава, така бяхме възпитавани в семействата си. Образованието бе ценност и родителите ни страшно много държаха на това. Не смятам, че е имало нещо особено, което да е разпалило желанието ми за учене, но да, може би, разпалването за знание дойде от учителите ми. Те ни учеха, че не трябва да спираме да мечтаем, а родителите ни ни учеха, че мечтите се постигат с много труд и усърдие и като че ли ние им се доверихме. Повярвахме в това и може би това е разпалвало желанието ни за знание. Затова и аз сега не спирам да предизвиквам учениците си да мечтаят и да следват пътя на мечтите си, защото само когато човек има цел и мечти, тогава животът му има смисъл.

За какво мечтаете и какво Ви мотивира?

Моите мечти са насочени в два аспекта:

В личен план – мечтая за спокоен живот. Мечтая си да изградя свое здраво и сплотено семейство. Мечтая за едно мъничко момченце или момиченце, каквото Бог даде (смее се), на които да отдам цялата си обич, сили и внимание. Да ги възпитам в дух на родолюбие, свободолюбие, на критично мислене и самокритичност.

В професионален план – мечтая за това учениците ми да са още по-мотивирани, още по-мечтаещи и още по-борбени. Мечтая си да израснат като знаещи, можещи и достойни млади хора… Иска ми се, всеки ден да правят по една уверена крачка в своя житейски път и така с постоянство и ентусиазъм да постигат върхове. Това ще е най-големият подарък за мен! За такива неща си мечтая… Съвсем човешки.

Смятате ли, че по нашия край има почва за развитие и северозападната област би могла да бъде перспективна като цяло?

Разбира се, че смятам! Но за да се случи това трябва вие, младите, да промените мирогледа си. Всъщност, вие сте „почвата“ за развитие на северозападния край. Само чрез вашата мотивация, умения, желание и борбеност могат да се променят нещата!

Трябва да осъзнаете, че мрънкането, обвиненията към всички други и бягството в чужбина няма да доведат до развитие на региона. По-скоро, трябва да се мобилизирате и да дадете всичко от себе си за развитието му, защото по този начин вие помагате и на себе си.

Разберете, „камъкът си тежи на мястото“! Няма по-хубаво от родния дом и родния край. А за да е добър родният ни край, това зависи от нас, не от държавата, защото държавата сме всички ние, а не само управляващите ни!


Ако можехте да промените нещо в община Вълчедръм, какво би било то и защо?

Ако можех да променя нещо, то това би било да върна вас, младите, в общината. След това бих се борил за привличането на инвеститори, защото както не само тук при нас, но и като цяло в нашата страна, основен проблем е липсата на работа и работни места. Като цяло, в северозападния район на България, процентът на образованите хора е доста висок, но лошото е, че губим тези млади и образовани хора, именно заради липсата на работни места и достойно заплащане. Но това е мое мнение. Не ангажирам никого с него.

Отделя ли се достатъчно внимание на културата и на образователните ценности тук?

Категорично да! Училищата ни държат на образованието и културата. Те са приоритет на всички ни.

Знаем, че Вашата кауза е по-качествено и иновативно образование. Какво липсва на нашата система, за да може процесът на образование да се развие? По какъв начин бихте могли да допринесете за това?

Аз не съм експерт и не мога да се изкажа напълно компетентно по този въпрос, но споделям моето лично виждане по него. Не на сто процента, но в значителен такъв, се явява липсата на цеността на образованието още от семейната среда. Това е фундаменталният проблем за липсата на качествено образование. С годините, сякаш ценността на образование като че ли се поизгуби в повечето български семейства.

Друг проблем, по който вече от няколко години се работи за премахването му, слава Богу, е липсата на достатъчно средства за училищата и детските градини, за осъвременяване на образователната среда. Няма как да искаш иновативно образование без необходимите ресурси за това. Хубавото е, че МОН и правителството на Република България осъзнават този факт и вече има доста значителен финансов ресурс и възможности за училищата и детските градини да подобрят материално-техническата си база и да постигнат по-иновативно и интересно образование за своите деца и ученици.

Третият основен проблем, който е вследствие от първия е, че мотивацията на значителен процент от учениците се е изгубила с годините. А тя е важна за развитието на образователната ни система.

Моето училище се бори с всички тези проблеми, всеки ден. Слава Богу, имаме висок процент мотивирани ученици, имаме добра материална база, която ни дава възможност за иновативно обучение и ще продължаваме да я развиваме и обогатяваме.

Сега, в условията на извънредна ситуация, мотивираните ми колеги участват в обявената от ръководството на училището инициатива „Учим онлайн заедно“, като записват видеоуроци, които предоставят на децата, за да може да бъде постигнат максимален процент на усвояване на уроците в електронна среда. Съобразяват се с това, уроците да не са отегчителни, а да са ясни, конкретни, точни и колкото е възможно кратки. Мисля, че това е една прекрасна иновативна практика, с която всички мои колеги допринасят за развитието на образователната ни система.


Защо избрахте да преподавате в село Долни Цибър? Навярно сте имали по-удовлетворителни възможности, а както се знае северозападният регион е доста беден. Обичате ли предизвикателствата?

Аз не съм го избирал… То мен избра! (смее се)Преди доста години получих предложението за работа в това село и в това училище от моя настоящ директор г-н Славчо Славчев, за което съм благодарен. Тук в това село и в това училище има живот. Децата, взаимодействието и подкрепата на родителите, таланта и възможностите на тези деца, те ме задържаха тук. През годините се свързах с тях емоционално. Видях, че тук има смисъл да работя и имам поле да се развивам като специалист.

А за други предложения – да, имал съм и все още имам, но не смятам, че биха могли да ми дадат това удовлетворение, което търси моето сърце. Аз съм учител, Принцеса. Такъв съм по призвание, не само по професия. И преди хората да решат, че тези мои думи звучат като клише, ще ти кажа, че всеки, който ме познава добре, знае, че казвам истината.

Анатоли Георгиев и Принцеса Иванова

Много Ви благодаря за това прекрасно интервю. Какво бихте пожелали на читателите, както и на Вашите ученици?

На всички ваши читатели, както и на учениците си ще пожелая здраве, защото то е най-важно! Ще им пожелая да не спират да мечтаят. Да се борят, да търсят, да не се примиряват със статуквото! Желая им да променят нагласите си и да преподредят приоритетите си. Да си поставят цели, но не такива, които можеш да ги постигнеш на мига, а да си поставят такива цели, които да ги предизвикват да се развиват всеки ден ида бъдат щастливи.Какво повече му трябва на човек?! (усмихва се)

Материала ни изпрати Принцеса Иванова

Инициативата е във връзка с изпълнението на проект “Млади репортери за местна демокрация” с покрепата на Фонд “Активни граждани”.

NO COMMENTS