Средно един на сто от хората в Азия и Тихия океан са засегнати от някаква форма на инвалидност: около 650 милиона мъже, жени и деца са в непълно физическо здраве.
В следващите десетилетия се предвижда процентът на инвалидност да се покачва и това се дължи на застаряване на населението, природни бедствия, хронични здравни проблеми, жертви на пътя, нездравословни условия на работното място и други. Заради постоянното покачване броя на хората със специални потребности, често се наблюдава тенденцията да остават незабелязани, нечути и пренебрегнати от обществото. Нередки са и случаите, в които те са отхвърлени от образованието, работната среда, социалната протекция. На хората с увреждания им се налага постоянно да се доказват, за да бъдат възприети като пълноценни личности, а това е в абсолютен дисонанс с основополагащи за обществото ценности като толерантност, съпричастие, справедливост.
Проведох разговор с млад мъж от България, който страда от церебрална парализа. Попитах го какви трудности среща в образованието и въобще в ежедневната комуникация. Дали се чувства недооценен и защо. Мъжът пожела да запази анонимност. Ето и неговите отговори:
Чувствам се отхвърлен в моменти, в които хората си мислят, че заради положението ми те няма да могат да се разберат/справят с мен и тогава те започват да странят от мен. А за всеки човек е важно да общува на живо, да споделя/говори с хора. Винаги има начин да се разберем с някого… Отдръпването се дължи на стереотипи, възпитание… Хората са свикнали на един вид образи и нямат опит с други, по-различни.
Азиатско-тихоокеанският регион често остава в периферия и извън полезрението на световните институции и медии. А ситуациите там не са за подценяване, защото обществото там е с консервативно мислене – липсват високите и свободни стремежи, които ние, като страни от Запада следваме. Затова на обществата от Близкия Изток им е трудно да възприемат някои модерни похвати, не защото не желаят живота им да се подобри, а защото имат различни представи за добър живот и начини за справяне с проблемите.
Въпреки че до края на 2012-а година регионът около Азия и Тихия океан записва най-ниските нива на приемане и ратифициране на Конвенцията за правата на хората с увреждания, днес регионът предприема значителни мерки за национални стратегии за развитие, както и международни цели и програми, които да обгрижват хората с увреждания. Напредък има и това проличава: Социалната комисия към ООН за Азия и Тихия океан (ESCAP) поддържа национални и регионални усилия за изпълнение на стратегията “Инчеон” , предназначена за хората с увреждания. Тя се стреми да накара хората с увреждания да се чувстват цялостни личности, както ясно се разбира от мотото й: „прави хората с увреждания пълноценни“. Основна цел на стратегията е да насърчи и ускори ратифицирането и прилагането на Конвенцията за правата на хората с увреждания в Азия и Тихия океан.
Разширяването на социалното и икономическо участие в обществената дейност от страна на хората с увреждания, които са немалък процент социума ще облекчи тежестите по една от основните Цели за устойчиво развитие на ООН – равни възможности за всички. Това твърдение е особено валидно за Азиатско-тихоокеанския регион, където популацията на хората с увреждания е 650 милиона души – два пъти повече от броя, отнасящ се до ЕС. Освен това, скорошно проучване на Международната организация на труда (МОТ) констатира, че ограничаването на достъпа до работа на хората с увреждания, носи сериозни икономически загуби, тъй като тези хора са ценен интелектуален ресурс и значима работна сила. Загубите варират от 3 до 7 на сто от брутния вътрешен продукт в страните, които са обект на проучването.
Необходимо е да се осъществи равен достъп до обществен транспорт, образование, информация и пълноценна ежедневна комуникацията на хората с увреждания, така че да могат да се почувстват с еднакви права и възможности в един глобализиран свят. Интегрирането на хората с увреждания е от първостепенна важност за подобряване цялостните условия на живот в обществото.
Изготвил: Мария Ивайлова
Източник: UNESCAP
