Източник: The University of Texas at Austin, последно влизане на 31.01.2016 г.
Съществуването на Афганистан като държава е белязано от перманентна несигурност, продължителни конфликти и липса на общопризната, легитимна власт. Това поставя под въпрос бъдещето и целостта на страната. В началото на ХХI век започва конфликт, който продължава и до днес. Под претекст за глобална „война“ срещу тероризма САЩ и НАТО подемат военни действия в страната, което обслужва популистките амбициите за справяне с терористичната заплаха Ал Кайда и „налагане на демокрацията“. В резултат, регионът на Южна Азия става все по-несигурен и фрагментиран. Повод за военната офанзива в Афганистан е атаката на 11.09.2001 г. срещу цели на територията на САЩ. От друга страна, причини за намесата в Афганистан могат да бъдат изместването на глобалния производствен баланс към Тихия океан и желанието на Запада да контролира „пътя на коприната” (стратегическите ресурси). Друг приоритет е контролът над разпространението на ядрено оръжие. В Афганистан се сблъскват интересите на азиатските ядрени сили: Русия, Китай, Индия и Пакистан. Нарастващо значение има и съперничеството на Саудитска Арабия с Иран. Нека само си представим нестабилен Пакистан, все по-настойчив и търсещ ядрена мощ (шиитски) Иран и хаотичен Афганистан. В тази обстановка се включва и израелската държава, със страховете си от въоръжени с ядрено оръжие мюсюлмански държави.
Наред с военните успехи на САЩ и НАТО в Афганистан стоят безброй цивилни жертви (косвени жертви). И въпреки, че борбата тук е срещу талибаните и Ал Кайда, а не срещу цялата държава, се откроява налагането на нова система на управление и държавност. Основни проблеми са изграждането на държавността, борбата с корупцията и производството на опиум. Според доклад на ООН до 2.4 млн. души в Афганистан са наркозависими, за които има едва 123 центъра за лечение [1]. Бъдещето на Афганистан е неясно. Талибаните все още имат сериозно влияние в страната и продължават въоръжената борба за власт, 90 % от населението е неграмотно. На този етап, демократизацията от западен тип е нереалистична цел.
Конфликтът в Афганистан от 2001 г. е последица от глобализационните и контраглобализационните процеси. Това е глобализиращ конфликт, но е и конфликт породен от глобализацията, в който се сблъскват множество напълно различни интереси, системи и културни влияния. От едната страна застават национални държави и общества, а от другата са различни групи, общности, обединения. Регионът е ключова зона за разпределение на енергийните потоци. Който държи Афганистан, той контролира притока на стратегическите ресурси към Азия и Европа. Разбира се, атентатите от 11 септември 2001 г. са достатъчен повод за преследване на Ал Кайда и свалянето на режима на талибаните. И все пак, едва ли активността на САЩ и съюзниците от НАТО е бомбардирането на скали и планини.
Начало на конфликта
Американските въздушни атаки започват на 7 октомври 2001 година. Важна роля в конфликта играе Пакистан. През 80-те години на миналия век САЩ и Пакистан създават канали за оръжие и пари за най-крайните фундаменталистки групи муджахидини. Това продължава до изтеглянето на руснаците през 1989 г. В този момент влиянието на тайните служби на Пакистан нараства и те продължават да подкрепят фундаменталистки настроените екстремистки групи. Така се появяват талибаните. От съществено значение за Пакистан е съперничеството с Индия. От своя, страна американците не подкрепят войните с Индия и след изтеглянето на руснаците от Афганистан спират помощите за Пакистан. Конкуренцията между Индия и Пакистан се пренася и в Афганистан. На тази основа е мястото на талибаните, с които пакистанските служби имат установени контакти. Техните отношения са застрашени от реакцията на САЩ след терористичните атаки на 11 септември. Всъщност, талибанското управление на Афганистан и Ал Кайда не се радват на дълго разследване и забавена реакция от страна на Америка. Условно, операция „Трайна свобода” има две фази. Първата е от октомври 2001 година до март 2002 година, която е пример за конвенционална война. Втората еволюира в антибунтовническа мисия. Участие в бойните действия взима и Северният алианс, съставен от обединен фронт от таджики, хазари, узбеки и пущуни. Те водят боеве срещу талибаните и чуждестранните им поддръжници. САЩ осигуряват поддръжка по въздуха, включени са Силите за специални операции. Те са подкрепени от ЦРУ, които имат сериозно участие в събитията преди 11 септември, посредством тесни контакти с Ахмад Шах Масуд, лидер на Северния алианс. С операцията в Източен Афганистан е разбита една от най-силните позиции на талибаните и Ал Кайда, това е долината Шахи-Кот, северозападно от Хост. Избити са стотици членове на Ал Кайда и е пресечена възможността за нападение от района на Гардез. Загубите на САЩ са 8 човека и около 80 ранени.
САЩ и съюзниците постигат успехи в конвенционалните операции, което не се оказва решаващо за сигурността в Афганистан. Талибаните са свалени от власт, но голяма част от ръководството на Ал Кайда и около 1000 бойци и лидери на талибаните бягат в Пакистан и други съседни страни. Загубата на Запада е на друго ниво. И това е съзнанието на мирното население в Афганистан, които считат западните държави за окупатори. След конференцията в Бон (Герамания) от края на 2001 година под егидата на ООН се формира правителство и Съветът за сигурност на ООН признава правителството, с което се легитимира властта в Афганистан.
През 2002 година с помощта на САЩ се създава новата афганистанска армия (ANA – Afghan National Army), с предвидена численост от 70 000 души. Предвиждат се и мироопазващи сили, АЙСАФ – International Security Assistance Force (ISAF), с предвидена численост около 4 000 войници и летци, които да подсигурят региона около Кабул. Районът включва 250 квадратни мили около столицата. Америка се оказва позиционирана в един от най-конфликтните региони в света и поема непосилния ангажимент да наложи демокрация и контрол чрез военни средства. Както виждаме и сега, тази илюзия доведе до сериозно сътресение. Американските войски не са подготвени за продължителни пост-конфликтни ангажименти. Талибаните имат сериозно влияние в племенните райони в Пакистан и в пограничните райони. Някои афганистански провинции, Хелманд например, си остават със силно талибанско влияние. Съществен проблем за Афганистан е производството на наркотици, печалбите от които отиват за терористични организации. В дългосрочен план, талибаните вярват в своя успех и победата над Запада.[2; с. 45-52].
Нараства и влиянието в Афганистан на екстремистката ислямистка групировка „Ислямска държава“, която разполага с няколко хиляди бойци на територията на страната.[3] Въоръженият конфликт в Афганистан се превръща борба за Евразия на принципа – Bellum omnium contra omne – Борба на всички срещу всички.
Геополитическа роля на Афганистан
Конфликтността в Афганистан е заплаха за сигурността на регионално и глобално равнище. Майкъл Мандълбаум разглежда международната система като две припокриващи се сфери: глобална икономика и международен ред в сферата на сигурността. И в двете, водеща роля имат САЩ, а нестабилността в тези направления водят до глобални промени във всички области на живота. САЩ се стремят към влияние в Европа и Азия чрез три основни идеи: идеята за мира, свободната икономическа дейност и демокрацията.
Освен за икономическите интереси на глобалните и регионалните играчи, обстановката в Афганистан се определя и от разпространението на ядрено оръжие. Това буди опасения от възможността за придобиване на такова от престъпни и терористични групировки. Основания за подобни страхове са конфликтните отношения между ядрените сили Индия и Пакистан. Пакистан е с нестабилна политическа система и финансира съмнителни групировки. С оглед на това, Афганистан се превръща в плацдарм на САЩ за балансиране на отношенията Индия-Пакистан, за затягането на обръча около Близкия изток, обграждането на Русия и засиленото внимание към Китай. Присъствието на Америка навсякъде по света неутрализира амбициите за хегемония на една регионална сила. Също така, САЩ гарантират световните петролни доставки през океаните, което им осигурява стратегическо предимство. Лидерството на САЩ има и негативна страна. В различни части по света възникват антиамерикански настроения, които преминават в локални сблъсъци и конфликти. Те се превръщат в зони на контролиран хаос и перманентна несигурност.
Увеличават се и поводите за негативно отношение на афганистанците към американското присъствие в страната. Това е предимство за шиитски Иран, който се явява един от основните играчи както в Афганистан така и в Близкия изток. Според Мандълбаум, ако или когато Иран се сдобие с ядрено оръжие, това ще наложи изискването съседите й да направят същото, в опит за разрешаване на „дилемата на сигурност”. От друга страна, конфликтът в Афганистан даде възможност за разполагане на американски войски в близост до Иран. Друг основен повод за американската намеса в различни точки на света е намаляване на стратегическите ресурси.
В това отношение, Саудитска Арабия е на почит сред американския елит. Освен петрол обаче, от Саудитска Арабия се „изнася“ и уахабизма, което вярване е в основата на атаките от 11 септември 2001 г.. Саудитците финансират значителен брой медресета в Пакистан и Афганистан, от тук учениците влизат директно в екстремистки организации. Парадоксално, парите от петролните продукти платени от западните страни отиват за финансиране на групировки като Ал Кайда. На преден план излиза и нарастващата зависимост от петрол на Индия и Китай. Борбата за стратегическите ресурси продължава с нова сила. Пример за това е Китай, който изгражда силен военноморски флот за гарантиране на доставките си на петрол. В тази връзка, Мандълбаум смята, че „петролът е враг на демокрацията”.[4; с. 109-113]
Друг важен играч в Южна Азия е Русия, която възприема Афганистан за буферна зона още по времето на студената война. Новосъздадените държави Индия и Пакистан унаследяват функциите на Британската империя. Съветският съюз подкрепя буферен статус на Афганистан с цел напълно да изолира мюсюлманските общности в своите азиатски републики от надигащия се ислямизъм на юг. В резултат, дестабилизацията в Афганистан се увеличава. Намесата на СССР през 1979 г. с 152 хиляди войници и 1200 танка не се справя с 90 хиляди афганистанци. Съветската армия дава 16 хиляди убити, 47 хиляди ранени, а над 415 хиляди преболедуват от хепатит, тиф, малария, дезинтерия и менингит. И през 1989 г. 100 хиляди войници, 500 танка, 4 хиляди оръдия и 16 хиляди автомашини напускат територията на Афганистан. [5; с. 15-18]
Разпадането на двуполюсния модел доведе до покачване на напрежението в Европа и Азия. Афганистан се оказа в центъра на тези събития. Тази несигурност зависи от отношенията между национални държави, коалиции от държави, трансконтинентални корпорации, недържавни организации, терористични формирования, организирана престъпност, различни актори и елементи, които се борят за оцеляване, надмощие, и нова идентичност. Обстановката в Афганистан и региона е усложнена от ролята й на буфер, която се затвърждава в три периода: имперското съперничество между Русия и Англия, по време на студената война и сегашната й позиция между западащата лидерска позиция на САЩ, агресивността на Русия, амбицията на Индия, липсата на стабилност в Пакистан, потребностите на Китай, ролята в мюсюлманския свят на Иран и нарастващото влияние на недържавните елементи. Поставена в този контекст, за Афганистан е трудно самостоятелно да се справи с предизвикателствата за сигурността й, няма развитие без сигурност.
Роля на външните играчи в Афганистан
САЩ, Великобритания и НАТО
САЩ е най-големият играч в региона. Един от ангажиментите е реформа и изграждане на Националната армия на Афганистан (АНА). От своя страна реформата на полицията е ангажимент на Германия, борбата с разпространението на наркотици е предоставена на Великобритания, реформата в съдебната система на Италия, а на Япония е отговорността за демобилизацията и реинтеграцията на бившите военнослужещи. Описаната от Анна Патерсон система за ангажираност на страните среща своята критика, поради неравномерното и недостатъчно координираните действия по всички направления. Липсата на хармонизирани и балансирани действия води до 2006 г., когато в Лондон се установява водеща роля на Афганистан по въпросите на трансформацията и развитието. За споменатите държави остава координационната роля. Единствено САЩ, като най-големият донор на хора и средства, остават с доминираща роля по много въпроси за реформата в сектора на сигурност, като сметките показват разходи от над 2 милиарда долара на месец. Оказва се, че Афганистан струва на Америка 686 милиарда долара.[6] Другият важен играч е Великобритания. Патерсон предполага, че са възможни контра-балансиращи действия от страна на регионалните държави, чрез коалиционни действия. Една от хипотезите е укрепването на връзките в ШОС (Шанхайска организация за сътрудничество) и съвместните действия на Иран, Русия и Китай, което ще подкопае хегемонията на САЩ в региона. И все пак, американците могат да напуснат региона, докато другите държави са „заключени“ там, в географския смисъл, а това застрашава тяхната сигурност.
Пакистан
Според Залмай Халилзад и Джеймс Добин (Zalmay Khalilzad and James Dobbins), от Корпорация РАНД, мирът в Афганистан зависи от Пакистан. Те препоръчват активизиране на американското влияние над пакистанските власти за справяне с талибанската агресия.[7] Афганистан и Пакистан са свързани както географски, политически, икономически така и в чисто етнически, и религиозен характер. Всичко това е част от динамиката на отношенията между държавни и недържавни участници имащи интереси в региона. В основни линии, Пакистан се фокусира върху пътната инфраструктура, образование, хранителни помощи в пограничните райони. Малка част от тази помощ е насочена към сигурността, като подпомага обучение на полицейски служители в Полицейската академия в Исламабад. След свалянето на режима на талибаните започва процеса на връщането на около 1,75 милиона афганистански бежанци от Пакистан в Афганистан. Пакистан продължава да бъде дом на над три милиона афганистански бежанци.
Индия
Главна цел за страната е ограничаването на Пакистан. В тази връзка подкрепя бунтовнически и сепаратистки групировки в Пакистан. Тук се цели и ограничаване на възможността за разпространение на конфликта от Афганистан и в други райони и най-вече в Кашмир.[8; с. 272-278] В крайна сметка, Индия е насочила помощта си към цивилното население, а не към военна подкрепа. Пример за това е сътрудничеството с Азиатската банка за развитие и доставянето на ток от Централна Азия. Друг приоритет е изграждането и реконструкцията на сгради от историческо значение. Делхи държи на гражданската реконструкция като централно място в усилията си за предотвратяване на връщането на талибаните на власт и на използването на Афганистан като убежище за антииндийски настроени терористични групировки. Политическата цел на Индия е постигане на помирение в Афганистан. Индия обръща внимание и на реинтеграцията на талибани в обществото, но при спазване на определени изисквания. Индия се стреми да не допусне нестабилността в Афганистан да се пренесе в Кашмир. Основен процес в региона остава разрастването на икономиките на Китай и Индия.
Иран
Иран има стратегическо разположение. След 1979 г. се правят опити за изнасяне революция в съседните страни. Що се отнася до Афганистан, вниманието на Иран е насочено предимно към шиитите. В края на 70-те години Иран ограничава разпространението на комунизма и влиянието на СССР в региона. Наблюдава се увеличение на търговията между двете страни. Иранското правителство пряко финансира развитие на транспорта и енергийната инфраструктура. Като цяло, Иран може да играе положителна и конструктивна роля в Афганистан.[9; с. 278-279]
Русия и централно-азиатските държави
Русия и страните от Централна Азия
Поредното доказателство за максимата, че няма вечни врагове а само интереси е статията на Джавид Ахмад (Javid Ahmad) в списание Foreign Affairs – Външни отношения, който описва общите интереси на Русия и талибаните за справяне с терористичната ислямистка организация „Ислямска държава“, чиито бойци в Афганистан наброяват между 1000 и 3000, но с тенденция на увеличаващо се влияние.[10] Страните от бившия СССР са важен фактор за Афганистан като „мост“ между Централна и Южна Азия. Със серия инициативи се засилва сътрудничеството с Узбекистан и Таджикистан, основно в енергийния сектор. Разбира се увеличава се и обмена на стоки. Що се касае до сигурността на тази част от региона, тези страни са част от сателитите на Русия. Въпреки това, както отбелязва Анна Патерсон, в периода 2001-2005 г. Узбекистан, Киргизстан и в известна степен Таджикистан са проамерикански настроени. Важен момент в борбата с бунтовниците е стремежът на САЩ да поддържат дистрибуторска мрежа на север през тези държави за сметка на връзките с Пакистан. Тук активна роля има Русия, която въпреки интересите да сдържа влиянието на САЩ в региона и Афганистан има полза от справянето с талибаните. Русия влага средства в електро-преносната мрежа и в поддържане на интересите си в енергийната сфера и се стреми да ограничи разпространението на радикалния ислям, най-вече сред чеченски групировки. Точно затова Русия подкрепи САЩ в борбата срещу талибаните, включва се и в обучението на афганистанските сили за сигурност.
Страните от Централна Азия са от решаващо значение и за дистрибуторската мрежа към Афганистан, като ключови са Узбекистан, Туркменистан, Таджикистан и Казахстан. Киргизстан е от ключово значение за способността на САЩ за дислокация на войски. Тези държави са от решаващо значение за новия път на коприната. Основната стратегия за региона предвижда Афганистан да се превърне в търговски кръстопът между Южна и Централна Азия – стратегия, която може да
осигури на Кабул значителни мита и други икономически ползи. Централноазиатските страни имат интерес за стабилен Афганистан. През 1996 г., няколко от държавите от Централна Азия заедно с Русия и Китай създават ШОС, което обединява 60% от територията на Евразия.[11]
Китай
Китай непрекъснато увеличава ангажиментите си към Афганистан. И по този начин си осигурява достъп до афганистанските минерали и ресурси. Друг съществен аргумент за активизирането на Китай в Афганистан е да помогне на своя съюзник Пакистан, с което обкръжава основния си съперник в региона, Индия. По-специално Китай се интересува от риска ислямистки бойци в Афганистан да не разпалят ислямистки настроения сред уйгурската общност в Китай. Китай е водеща страна и в ШОС, но има малка граница с Афганистан, чрез така наречения „Коридор Wakhan“. Въпреки ограничения достъп, Китай се стреми към изграждане на маршрути за трансграничен достъп до Афганистан.
Държавите от Персийския залив
Персийския залив се смята за ключова част от усилията за стабилизирането на Афганистан. Страни от тази част на света финансират талибаните. Част от даренията идват от трафика на наркотици. Освен финансовия ресурс държавите от Персийския залив са източник на средствата за развитие и за влияние върху афганистански духовници и фракции. Саудитска Арабия играе важна роля в Афганистан, отчасти защото по време на съветската окупация насочва стотици милиони долари за афганистанската съпротива. Освен това, страната е една от трите държави признала талибанското правителство.
Обединените арабски емирства
Обединените арабски емирства са третата страна, която призна талибанския режим и се очертава като основен донор в Афганистан. Изпраща около 300 войници за участие в мисии на ISAF в южната част на Афганистан. Някои от тях са медицински служители, които управляват малки клиники и здравни програми за афганистанците. ОАЕ подпомага строежа на жилища в Кандахар, пътища в Кабул, болницата в Забол и подпомага университет в Хост.
Катар
До 2011 г. Катар не се разглежда като важен играч по въпроса за Афганистан. Въпреки това, от края на 2011 г. Катар увеличи контактите с талибаните. Хамид Карзай през март 2013 година фокусира вниманието върху признаване на афганистанското правителство, което да подпомогне сближаването на двете страни.[12]
ИЗВОДИ
1) Глобализационните процеси продължават. В опозиция, продължават и контраглобализационната съпротивата и фрагментацията на региони, държави и общества. Възникват нови конфликти, които са свързани с противопоставянето на легитимността на държавата. Свидетели сме на демонополизация, деконцентрация и приватизация на насилието. В Афганистан се наблюдава децентрализация на политическото насилие и съпротива срещу централната власт;
2) Насилието тук получава глобално измерение чрез глобализиращи се терористични, екстремистки мрежи, които се възползват от нестабилността на световната система. Променя се и характерът на въоръжените конфликти. Използват се нови стратегии основани на идеята за информационни войни, мрежови войни, асиметрични войни, войни шесто поколение. Ставаме свидетели на безконтактни войни, на базата на високите технологии. Тук се цели контрол на инфраструктурата на противника, който се възприема като информационна, а не като физическа система. Усилено се говори и за психологическата война, насочена към битката за умовете на хората. Важна роля заема влиянието върху глобалното обществено мнение и легитимирането на политическите действия. Въпросът за легитимността става все по-актуален и във времето на мрежовизацията. Те все по-често се водят между групи, не между армии, превръщайки се в мрежови войни, в които основното средство за натиск е психологическото, а не физическото унищожение;
3) Мястото и ролята на Афганистан като нация и държава се променя, те се заменят от личния интерес, войнолюбството и оцеляването на индивида. В Афганистан липсват стабилни институции, които да регулират отношенията и да следят за спазване на човешките права. Западните представи за демокрация са сблъскват със свят, в който властва принципът Bellum omnium contra omnes. Това е една от причините за нарастващата роля на ислямисткия тероризъм. Този културно-политически феномен измести центъра на вниманието към биологичното оцеляване и инстинктите, а не към социалното и културното развитие. В резултат в Афганистан цари хаос, който застрашава глобалната сигурност.
В заключение, конфликтите в Афганистан и този от 2001 г. поставят под съмнение способността на съвременните политически и военни механизми за противодействие на заплахите за сигурността. Остава проблема за легитимирането на властта и прилаганото насилие. Конфликтът в Афганистан доказва променящия се и динамичен характер на съвременните въоръжени сблъсъци. На преден план излиза значението на следвоенното изграждане на страните, където завладяването на физическото пространство с военни средства да се надгради със създаването на легитимна държавност.
Автор на материала е Ерол Буюклиев, стажант-редактор в UNA News Bulgaria. Дружество за ООН в България не се обвързва с тук представеното мнение.
