Арабската пролет – между песимизма и надеждата – част I

0
324

В началото на 2021 г. се навършват 10 години от „Арабската пролет“ – събитие, чиито тектонични последици ще оказват отражение върху региона за години напред. Дали процесът, започнал като пролет, бавно отстъпи на нова зима на потисничеството и мрака? Дори и да е така, известно е, че значението на всяка революция може да се оцени по дълбочината и мащаба на последвалата я реставрация.
За да дадем точен отговор на въпроса какви бяха последиците ѝ, нека преди това разгледаме накратко какво се случи по време на бурното начало на 2011 г. в арабския свят.
Протестите, започнали през декември 2010 г. в Тунис, на 14 януари 2011 г. доведоха до позорното бягство от страната на президента Зин Абидин Бен Али. През януари пожарът се прехвърли в Египет, където под натиска на улицата на 11 февруари дългогодишният едноличен лидер на страната Хосни Мубарак подаде оставка. В различен мащаб протести започнаха и в Мароко, Йордания, Бахрейн, Либия, Сирия, Йемен и други страни.

Причините
Причините за протестите във всички страни бяха общи, но местните условия предопределиха различния изход във всяка една от тях.
Основната причина беше политическото недоволство от омръзналите лидери. В общества, съставени предимно от млади хора, някои от свалените диктатори бяха на власт от десетилетия (Муаммар Кадафи – от 1969 г.; Али Абдуллах Салех в Йемен – от 1978 г.; Х. Мубарак – от 1981 г. насам). Така се роди и насмешливият термин “jamlaka” за формата на управление – комбинация между арабските думи за „република“ и „монархия“ (jumhuriyya и mamlaka). Авторитарната власт редовно погазване основни права на човека, службите за сигурност злоупотребяват с прилагането на насилие, липсва свобода на словото.
Изключително остро хората в арабските страни усещаха нарастването на инфлацията и цените на храните, както и корупцията на режимите и свързаните с тях семейства и бизнеси (crony capitalism) и някои проучвания определят тези два фактора като водещи. Така например, според някои оценки до 1/3 от тунизийската икономика е била в ръцете на съпругата на президента Лейла Трабелси и нейните приближени. Към този взривоопасен коктейл се добавиха икономическата стагнация и бедността на широки слоеве от населението, високото социално неравенство, разочарованието на големите групи сравнително добре образовани, но безработни млади хора, които не виждаха шанс и перспектива (нивата на младежка безработица в арабските страни са двойно по-високи от тези за света като цяло, въпреки че фактор, който допринася за това е и ниската заетост сред момичетата). Например, 43% от хората с висше образование в Египет са безработни (Протестные движения в арабских странах, стр. 18-19, 33).
„Арабската пролет“ беше резултат от органична криза на режимите, или, казано иначе, от съчетаването на последиците от (до голяма степен) неуспешни три прехода – икономически (обедняване и трансформациите, породени от либерализацията, глобализацията и технологизацията след 1990 г.); демографски (бързо нарастване на населението в последните няколко десетилетия, урбанизация) и идеологически (натиск срещу традиционната култура, променена роля на исляма в сравнение със Студената война, когато беше използван като оръжие срещу светския арабски национализъм и левицата).

Какво се случи – бунтове, въстания или революция?
Поредицата от протести в различни страни беше определяна с различни термини, сред които бунтове, въстания, революции, като всеки един от тях има свои предимства и недостатъци. Масовият характер на събитията дава основания да се говори не за протести, а за „въстания“. От друга страна, дефиницията на „въстание“ често пъти включва използване на оръжие, което е неоправдано за случилото се в страни като Тунис, Египет, Мароко, Йордания, Бахрейн, където демонстрациите имаха като цяло мирен характер. Високите нива на милитаризация в някои случаи (Йемен, Либия, Сирия) оправдава определения като „бунтове“. Големият географски обхват, многобройността на участниците в движенията, рядкостта на подобна едновременна и масова вълна от протести дават основания да се говори за революционно събитие. От друга страна, речниковите дефиниции на термина революция обикновено включват елементи като рязка и дълбока промяна на съществуващия икономически, политически или социален ред. В много случаи след „Арабската пролет“ промяната не беше нито рязка (продължителни конфликти като тези в Йемен и Сирия), нито дълбока (Египет), поради което е трудно да се приеме универсалната приложимост на термина „революция“.
Едно от модните твърдения след началото на протестите беше, че става дума за хоризонтални, т.е. революции без лидери. Макар и до голяма степен това твърдения да е вярно, то заслужава да го разгедаме по-внимателно.
Наличието на множество водачи на местно ниво затрудни реакцията на властите, които не можеха да арестуват един-единствен лидер, обезглавявайки недоволството. Негативната страна на същия този феномен обаче е, че движения без лидери може да победят, но не и да удържат властта и да съхранят успеха на първоначалната победа.
Многообразието на участниците в протестите през първите седмици – либерали, левица и ислямисти, средната и работническата класа, както и безработните и студентите – траеше до постигането на общата цел – свалянето на омразния диктатор. След това обаче мобилизацията за общи действия беше трудно да продължава твърде дълго и на ход дойдоха по-организираните сили – най-често армията и/или ислямистите.
Съществуващите до момента партии бяха или свързани с режимите, или маргинализирани поради репресиите и неравното игрално поле, обслужващо доминиращите формации. Протестиращите смятаха, че всички съществуващи партии носят част от вината за нерадостната ситуация в страните им. Поради това те не можеха да бъдат сериозен политически играч. Италианската изследователка Валерия Реста посочва, че особено ощетени в това отношение са левите партии, които режимите считаха за основна заплаха за съществуването си и за намаляването на чието влияние бяха склонни да правят отстъпки на ислямистите в определени граници. Това изкривяване на политическото води до това, че не съществуваше връзка между политическите аспирации на народите и партийната система, като например мнозинството бедни египтяни предпочитат политики на преразпределение и силна социална държава, но не можеха да се свържат тези си искания с техните изразители – левицата. Така поради липсата на алтернатива, те тгласуват за ислямистите, които могат да достигнат до тях чрез гъстите религиозни и други мрежи в обществото – канал, от който другите политици са лишени. (Political Parties in the Arab World, 2018: стр. 37-38)
Недоверието към съществуващите партии беше съчетано с невъзможността да се родят нови. Основните причини да не се създадат нови партии, които да защитят постиженията на протестите, беше комбинацията от ограничени финансови и организационни възможности на протестиращите.
Младежите, които бяха основната група протестиращи, имаха някои общи поколенчески характеристи и споделен опит, но също така имаха различен социален статус, ниво на образование и социализация, идеологическа ориентация. Те нямаха политически опит, имаха връзки с основно със средната, но не и с други и различни класи, някои от лидерите бяха популярни на местно, но не и на национално ниво. Допълнително разнородността на множеството малки групи и краткото време на протестите в Египет и Тунис (около месец и в двата случая), както и липсата на медийно внимание, не позволиха да се откроят национални фигури (Political Parties in the Arab World, 2018: стр. 306–324).
Друг въпрос, който беше много популярен сред коментаторите, беше дали става дума за революции, случили се благодарение на новите технологии, мобилните телефони и социалните мрежи.
Социалните мрежи, пише френският учен Жан-Пиер Филиу в книгата си за „Арабската пролет“, помогнаха за разкриването на корупцията преди протестите, изобличаване на полицейската бруталност и разрушаване на стената от страх по време на тях. След това обаче ролята им беше вторична. Социалните медии като обяснение на случилото се привлякоха вниманието на медиите, тъй като са атрактивни като обяснение и е по-лесно да се пише за тях, отколкото да се забележи упоритата, продължителна и невидима работа на активистите на терен в отдалечени райони (FIliu:2011, стр. 56).
Изследователят на новите медии Юлия Роне точно посочва, че в рамките на последното десетилетие виждането за социалните мрежи премина от възхваляване на ролята им до отричането им. По думите ѝ „има много интересни неща, които могат да се кажат относно отношенията между демокрацията и социалните медии. Проблемът е, че това не е правилният въпрос. Още по-голям проблем е, че точно този въпрос обсъждаме вече години наред“ и че „вторачването в тяхната (на социалните медии) роля обаче отвлича вниманието ни от по-мащабните и съществени тенденции и проблеми.
Въпреки че в научната литература съществуват изследвания по въпроса, медиите отделиха значително по-малко внимание на темата за използването на новите технологии и социалните медии от страна на репресивни режими за укрепване на позициите им. Това става чрез прилагане на зловреден шпионски софтуер за преследване на дисидентите, извършване на провокации и разпространяване на фалшиви съобщения за отвличане на вниманието и разпиляване на ресурсите на опозицията, мобилизиране на собствените привърженици, информационна война и прилагане на армии от тролове и ботове. В този смисъл новите технологии понякога може да означават модернизиране на авторитарния арсенал.
Протестите откриха ключовата роля, която армията играе в редица от арабските общества, посочва американският изследовател Ф. Грегъри Гос. В два от случаите – Египет и Тунис – армията като институция не пожела да спаси досегашния лидер. Причините това да се случи са комплексни, като и двете армии са относително професионални и никога не са служили като персонално оръдие на управляващите. Също така, това са и две от най-хомогенните общества в арабския свят, като и двете са преобладаващо сунитски (коптското християнско малцинство в Египет играе важна социална роля там, но политически е слабо представено).
В поне два други случая по-малко институционализираните сили за сигурност, които бяха ръководени и служеха като личен инструмент на властващия и семейството му, се разцепиха пред лицето на народните протести. И в Либия, и в Йемен частите, командвани от членове на управляващото семейство, подкрепиха режимите, докато останалите подразделения преминаха към опозицията, останаха настрана или просто се прибраха по домовете си.
В редица държави обаче армията подкрепи управляващия лидер (Алжир, Бахрейн, Йордания, Мароко, Оман). Тук обаче трябва да се направи уговорката, че в Алжир, Йордания, Мароко и Оман протестите не бяха толкова масови, колкото в Тунис, Египет или Бахрейн. В Бахрейн недоволството на шиитското мнозинство (около 80%) беше безмилостно смазано от сунитската управляваща фамилия, която за цел използва не само местните сили за сигурност, съставени от сунити, но и дошлите на помощ части от други страни от Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) и Пакистан. По правило чуждите военни, които нямат връзки с местното население, действат значително по-жестоко, отколкото местните силови подразделения.
Най-трагична беше развръзката в по-нехомогенните общества. В тях вътрешните разделения в обществото се съчетаха с външни интереси и интервенции, което доведе до драматични конфликти и човешки страдания. Класически примери за това развитие на събитията са Йемен, Либия и Сирия.
Освен ролята на армиите, друг въпрос, който привлече вниманието на изследователите, е защо богатите петролни монархии от Персийския залив не бяха засегнати сериозно от протестната вълна, въпреки че там незачитането на правата на човека е много силно. Според известния изследовател Мехран Камрава това до голяма степен това се дължи на няколко фактора, свързани с финансовите им възможности и легитимността на властта в тези страни. Към тези фактори трябва да добавим и слабостта на местните социални движения.
Първо, техните големи финансови ресурси им дадоха възможност да обявят щедри социални програми, с които да тушират недоволството.
На второ място, населението на тези страни е малобройно (с изключение на Саудитска Арабия), което повишава ефекта от обявените програми и отношенията на патронаж. Освен това, постепенната еволюция на племенни кланове в управляващи семейства позволява те да останат свързани с големи части от населението посредством с гъста мрежа от брачни, търговски и други връзки (Kamrava: 2018, стр. 153-200).
На трето място е слабостта на местните граждани спрямо държавата. Тя има два аспекта – икономически и в сферата на сигурността. Първо, в икономики, които зависят основно от петрола, в добива и преработването на „черното злато“ са заети предимно чужди компании и работници. Това значително стеснява възможностите за синдикално и социално организиране на местните хора. Изключително показателно е, че процентът на местните граждани спрямо чужденците общо за шестте петролни монархии, е средно едва 51.5, като варира от 15% местни в ОАЕ до 67% местни в Саудитска Арабия. (Kamrava: 2018, стр. 168) Също така, за сигурността си тези държави разчитат предимно на външни покровители, а не на собствените си граждани.
Към изброените по-горе фактори трябва да допълним и най-сериозната липса на възможности опозицията да разгърне дейността си поради ограниченията в свободата на словото и безкомпромисното отношение към каквито и да било прояви на несъгласие.

В част II на текста ще бъдат проследени последиците в регионален план от “Арабската пролет” и съдбата на три течения в ислямистките движения в региона
Протест в Аден, Йемен, по време на "Арабската пролет"
AlMahra, CC BY-SA 4.0 <https://creativecommons.org/licenses/by-sa/4.0>, via Wikimedia Commons