Богати авантюристи поемат огромни рискове – кой трябва да плаща за спасяването им?

Когато през 2007 г. самолетът на милионера Стив Фосет изчезва над планинската верига Невада, авантюристът вече е бил обект на две предишни спасителни операции. Това предизвиква един болезнен въпрос: След приключването на мащабното търсене, кой трябва да плати сметката?

0
107

През последните дни масовото издирване на „Титан“ – подводницата, взривила се в Атлантическия океан, недалеч от останките на „Титаник“ – отново прикова вниманието към този въпрос.

Петима души тъкмо са загубили живота си и да говорим за застраховки и разходи по спасителните операции би изглеждало доста безсърдечно – но работата е там, че в края на краищата винаги има разходи, казва Арун Упнеджа, декан на Факултета по хотелиерство и ресторантьорство към Бостънския университет и изследовател в областта на туризма.

Има много хора, които ще кажат: „Защо обществото трябва да харчи пари за спасителни операции, след като (тези хора) са достатъчно богати, за да имат възможността да предприемат такива рискови дейности?, тъй като е известно, че богатите любители на екстремни преживявания харчат големи суми, за да изкачват върхове, да прекосяват океани и да се изстрелват в космоса.

Миналият петък Бреговата охрана на САЩ отказа да предостави оценка на разходите за усилията си да открие „Титан„. Сред петимата загинали на борда са британски бизнесмен милиардер, както и баща и син от една от най-известните пакистански фамилии. Операторът е поискал от пътниците по 250 000 долара за участие в пътуването.

Не можем да приписваме парична стойност на случаите по търсене и спасяване, тъй като Бреговата охрана не обвързва разходите със спасяването на човешки живот, заявиха от агенцията.

Въпреки че разходите на Бреговата охрана за мисията вероятно възлизат на милиони долари, по закон ѝ е забранено да събира обезщетения за извършването на каквито и да било услуги по издирване или спасяване, казва Стивън Къртлинг, американски прокурор в Мейн, специализирал в областта на морското право.

 

Това обаче не решава по-важния въпрос дали богатите пътници и компании не трябва да носят отговорност пред обществото и правителствата за това, че съзнателно се излагат на такъв риск.

Пийт Сеп, председател на Националния съюз на данъкоплатците в САЩ, отбеляза, че отговорът на този въпрос е изключително труден и обяви, че в момента се проверяват случаите на финансирани от правителството спасителни операции, датиращи от 90-те години на миналия век. Сред тях са опитът на Фосет през 1998г. да обиколи земното кълбо с балон горещ въздух, завършил с падане в океана на 500 мили от Австралия, както и повторният му такъв опит по-късно през същата година, но този път заедно с милиардера Ричърд Брансън, завършил с падане край Хаваите. След спасяването Брансън казва, че ще плати разходите, възлизащи на 130 000 долара, но само ако Бреговата охрана поиска, което тя не направила.

Девет години по-късно самолетът на Фосет изчезва над Невада. Националната гвардия на щата започва многомесечно издирване, което струва на данъкоплатците 685 998 долара, 200 000 от които са били покрити от частен принос. Когато администрацията на щата обявява, че ще поиска възстановяване и на останалата част от сумата, вдовицата на Фосет се противопоставя, обявявайки че е похарчила 1 милион долара за собственото си частно търсене.

 

Рискованите авантюри едва ли са присъщи само на богатите хора.

Пандемията доведе до рязко увеличаване на посещенията на национални паркове, увеличивайки популярността на катеренето, пешеходния туризъм и други дейности на открито. В същото време разпространението на мобилните телефони и услуги накара мнозина да се чувстват сигурни, че ако нещо се обърка, помощта е на една ръка разстояние.

На някои места в САЩ съществуват т.нар. „закони за глупавите шофьори„, според които шофьорите са принудени да плащат сметката за спешна помощ, когато пренебрегват загражденията по наводнените пътища. Идеята за подобен „закон за глупавите планинари“ редовно се обсъжда в Аризона, където неподготвени хора често трябва да бъдат спасявани в условията на опасни жеги.

 

От друга страна повечето служители и доброволци, които ръководят издирвателните дейности, са против таксуването на помощта. Издирвачите се опасяват, че ако вземат такса за спасяването на хора, те няма да се обадят за помощ толкова бързо, колкото трябва, и когато го направят, ще бъде твърде късно, казва Буч Фараби, бивш рейнджър, участвал в стотици спасителни операции в Гранд Каньон и други национални паркове и написал няколко книги по темата.

Не трябва обаче хората да приемат тази жизненоважна помощ за даденост. Фараби разказва за случай от 80-те години, когато адвокат подценил времето си за излизане от Големия каньон и помолил за спасяване с хеликоптер, тъй като на следващия ден имал важна среща. Рейнджърът отхвърлил молбата.

 

Но това не е опция, когато животът на авантюристите, ако и да са богати, е изложен на риск.

Всяка година няколко души умират или изчезват по време на изкачване на Еверест. Макар правителството на Непал да изисква от катерачите да имат застраховка за спасяване и изкачването да струва десетки хиляди долари, обхватът на спасителните дейности може да варира в широки граници, превишавайки приходите от такси и разрешителни.

В открито море богати притежатели на яхти, преследващи рекорди за скорост и разстояние, също неведнъж са се нуждаели от спасителна помощ, когато пътуванията им се объркат.

Имаме международноправно задължение, казва министърът на отбраната на Австралия. Имаме морално задължение да спасяваме хора, независимо дали става въпрос за горски пожари, циклони или в морето.

Все пак австралийското правителство смята да ограничи маршрутите на яхтените състезания – с надеждата да задържи моряците в по-безопасни райони.