Владимир Митев e журналист-международник, част от екипа на портал “Барикада”. През 2015 г. основава мултиезичния българо-румънски блог „Мостът на приятелството“, който допринася за опознаването на българите и румънците. След като започва докторантура в Софийския университет в областта на съвременната иранска литература, през лятото на 2020 г. създава друг подобен блог – “Персийският мост на приятелството”. От 2021 г. заедно с полската журналистка Малгожата Кулбачевска-Фигат развива подкаста за международни отношения “Трансгранични разговори”.
Работил е в списание „Тема“. Негови интервюта и статии са излизали в БНР, БГНЕС, телевизия “Блумбърг България”, “Дневник”, списанията A-specto, „Икономика“, „Маргиналия“ и други. Има публикации и в различни международни медии, сред които Open Democracy, The Other News, Strajk.eu, Transform!Europe, Иранската работническа новинарска агенция и иранската новинарска агенция “Мехр”, румънските списания Decât o Revistă, Revista 22, Q Magazine и други.
Едно от исканията на Русия е НАТО да изтегли войските си от България и Румъния. Означава ли това, че Русия иска България и Румъния да бъдат под руско влияние?
Според мене течащите в момента преговори, изявления и военни маневри в черноморския регион трябва да се разглеждат в контекста на отношенията между Русия и Запада, който има различни лица – САЩ, НАТО, ЕС и т.н. Призивът за изтегляне на войски и съоръжения на НАТО, качен на сайта на руското външно министерство, в някаква степен подготви общественото мнение в нашите страни за по-силно присъствие на войски на НАТО в него, което започна да се реализира веднага след като бе отправен. Затова ми се струва, че това, което наблюдаваме е по-скоро “танц”, т.е. загатва, че участниците в него имат представа какви стъпки трябва да извършват и ги правят в някаква степен координирано, за което свидетелстват и течащите преговори между страите.
България и Румъния действително изглежда, че имат донякъде по-специфична позиция като част от Запада – например, защото от повече от десетилетие не са допускани в шенгенското пространство. Но докато България и Румъния са част от НАТО и ЕС, ми се струва, че е ясно какви са доминиращите влияния тук. А на този етап Русия изглежда загрижена най-вече за съдбата на Източна Европа и иска да попречи на страни, които са били част от СССР, особено на Украйна, да се присъединят към НАТО. Все пак трябва да имаме предвид, че едва ли някой знае какъв ще е крайният резултат от течащото предефиниране на Запада и на балансите по сигурността в Източна Европа.
Пред двете държави има общи предизвикателства като демографските кризи и двойният стандарт в ЕС. Търсят ли, намират ли общ език българските и румънските политици?
Политическите партии от двете държави поддържат контакти по линия на принадлежността си към съответните европейски семейства. На местно ниво – например в Русе, съществува много добро взаимодействие между общините и областните администрации на Русе и Гюргево, подкрепено от дейността на еврорегион “Данубиус”. Това са знаци, че сред българите и румънците има хора, на които и двете страни имат доверие.
Все пак до момента като че ли повече са случаите, в които двете държави трудно достигат до съгласие по въпроси като инфраструктурното свързване, речната граница и други. Забележително е, че последният път, когато България и Румъния са имали споразумение относно границата по река Дунав и принадлежността на островите там е било през 1908 г. Историята на дискусиите след това е предадена отлично в тази статия на изследователката от Държавна агенция „Архиви” доктор Спаска Шуманова: постоянни преговори, постоянно търсене на оптимална формула и невъзможност да се достигне до крайно решение. Показателно е, че и двата моста между двете страни на река Дунав са построени след международен натиск, а не заради вътрешната динамика и висока степен на разбирателство между техните елити.
Струва ми се, че дълго време страните в нашия регион са залагали по-скоро на конкуренция кой е по-западен, по-европейски настроен, кой служи по-добре на даден Голям брат. Дори и да се достигне до ново разбиране в двустранните отношения, това вероятно ще стане трудно, заради съществуващата инерция в тях.
Пишете, че „равнището на доверие или сплотеност между държавите и техните елити очевидно е в дефицит от десетилетия.“ Има ли знаци, че това ще се промени при новото правителство в България?
Подсказка, че може да има промяна беше акцентът, поставен през януари 2022 г. от двете външни министерства и съответните посолства на 30-годишнината от сключването на Договора за приятелство, сътрудничество и добросъседство между двете държави. По този повод румънският външен министър Богдан Ауреску и българската му колежка Теодора Генчовска проведоха разговор в контекста на напрежението в Източна Европа. Българското правителство отправи покана към румънския външен министър да посети София, която е била приета сърдечно. А това се случва, след като в румънската преса излязоха няколко позитивни статии с голям отзвук за фигурата на българския премиер, като акцент бе поставен на неговото образование в “Харвард”. Тези стъпки бяха последвани от телефонен разговор между премиерите на двете страни, в който стана ясно, че скоро българския министър-председател Кирил Петков ще посети Букурещ.
Това са обещаващи знаци за българо-румънските отношения. Въпреки това, моето усещане е, че в момента правителството в София е съставено от поне четири политически елемента, а някои от тях съдържат в себе си по-малки партии и това като че ли показва, че България е отворена за взаимодействия в различни външнополитически посоки. Може би това, което ще кажа е наивно, но за мене е интересно дали българи и румънци могат да правят нещо заедно отвъд чистите държавни интереси, дали “приятелството”, “сътрудничеството” и “добросъседството” могат “да идват отвътре”, а да не са продиктувани изключително от международния контекст.
Защо смятате, че двата народа продължават да не се познават и да гледат един на друг със стереотипи. Как румънците виждат българите, как българите виждат румънците? Кои са причините да съществуват тези стереотипи?
Аз съм чувствал върху себе си скептицизма на всеки от двата народа към другия. Донякъде в тях има останала една инерция в отношението към съседите, едно разбиране, че са заобиколени от врагове. Когато се пише за историята на българо-румънските политически отношения и в двете страни обикновено се поставя акцент на противоборствата, на безчинствата и вероломствата на другата страна по време на войните.
Друга причина за недоверие или липса на уважение към другата страна са някои негативни впечатления от близкото минало, от прехода. Например, в Румъния много хора смятат или смятаха доскоро, че в България се крадат целенасочено и системно румънски автомобили. И не изглежда някой от България да е правил усилие да обясни в Румъния дали това е легенда или реалност. Доколкото знам моят блог е единствената медия, която е писала нещо по-подробно по темата, след като се обърна преди няколко години за информация към българското и румънското МВР и ползва статистики на Евростат, за да се опита да разбере факти относно тази практика.
Българите на свой ред често имат проблеми по румънските пътища – има много случаи на отнети шофьорски книжки, на глоби, и понякога те са възприемани като произвол. Румънците също се оплакваха допреди няколко години от българските пътни полицаи, но въвеждането на камерите по пътищата, като че ли намали контакта им с тях.
Злополучните истории, формиращи и съответните стереотипи, могат да бъдат продължени още. Случва се първите контакти със съседите на съвсем обикновено, междучовешко ниво да доведат до разочарование, заради претърпяна незаслужена обида.
Но представата е по-сложна. Българската средна класа като че ли завижда на румънската, защото последната има по-силни позиции там. Струва ми се, че например у българските православни свещеници, имащи досег с румънската църква също има благородна завист – защото в Румъния православната църква е много влиятелна и има дори национално православно радио.
От друга страна, в Румъния са популярни книгите на Омраам Микаел Айванхов – ученик на Петър Дънов, т.е. изглежда, че българите могат да бъдат интересни от някаква “езотерична” гледна точка. Срещал съм и мнения, че България по-добре защитава някои свои икономически интереси в някои случаи – например, в момента Румъния внася природен газ от Русия и Турция през България. Допреди изграждането на газопровода „Турски поток“ природният газ влизаше в България откъм Румъния…
Но го има и обратното мнение – Румъния привлече чуждестранни инвестиции – например в автомобилостроенето, което е един от стълбовете на румънската икономика. Редица корпорации управляват своите действия в региона от Румъния, румънският пазар е по-голям и дава жизненост на много дейности, докато в България като че ли мнозина се сблъскваме с характерната нашенска стагнация извън София…
Отношението на двата народа към Русия като че ли затруднява отношенията, защото е свързано и с различни визии за сигурността на двете държави в черноморския регион. Румънските външнополитически анализатори се оплакват, че Букурещ е сам в региона, защото България не следва твърд курс спрямо Русия. Опитите отпреди няколко години на някои български външнополитически анализатори и бивши дипломати да промотират създаването на черноморски европейски макрорегион т.е. да има деескалация с Русия, пък не срещнаха румънска подкрепа.
Като човек, който няма граница между българското и румънското културно пространство, за мене е интересно как двата народа биха могли да живеят и да правят нещо заедно независимо от различията си. Според мене ако те не се опитват да са хегемони в тези отношения, ако създават нови възможности и за себе си, и за другите, те биха могли да обогатят взаимно своите идентичности, вместо да ги отричат. Такъв процес може да бъде описан като европейски, но той е и общочовешки. Може би този път би могъл да изведе народите и до момент, когато те са в по-голяма степен субекти на международните отношения. И от такъв подход биха спечелили всички в региона.
Защо според вас е толкова различна оценката на българите и румънците зa периода на социализма?
Държавите имат своя специфика при осмислянето на социализма по ред причини. Впечатлението ми от Румъния е, че държавата прави съзнателно усилие да дефинира своята история и идентичност по начин, който да я направи част от европейските. Например, пролетта на народите от 1848 г. протича и в земите, населени от румънци, и затова в днешна Румъния се отдава голямо значение на т.нар. “пашоптисти” – румънските участници в този социален и културен процес. По този начин румънската литература и култура са интерпретирани като продължение или поне ехо на европейските.
Българският поглед към Възраждането като че ли е по-различен – поне както го помня от ученическите и студентските ми години, то е тържество на нашата автентичност, то е културен процес “на българите, за българите, воден от българите” (ако перефразирам известната фраза за демокрацията и народа на Линкълн) и води преди всичко до развитието на националната идея, а не директно до вписването ни в европейската култура от онова време. Едва в последно време бе открита “История на България” (1667 г.) на католика Петър Богдан, която като че ли позволява да мислим малко по-сложно за нашата културна идентичност и принос към света.
В този контекст оттласкването от комунистическото наследство е вероятно виждано и от двете държави като стъпка към европеизацията им, към вписването им в европейската история и идентичност. А те на свой ред бележат своето предефиниране, за да включат в себе си както антифашисткия наратив на страните от Южна Европа, избавили се от фашистки диктатури през ХХ век, така и опита на Източна Европа, която се стреми да се свърже отново със Запада чрез оттласкване от социалистическото наследство.
Българите и румънците обаче имат различен опит през Втората световна война и социализма, опит, който със сигурност белязва тяхното отношение към тези исторически събития и реалности днес. Вероятно е от значение, че в България по принцип левите идеи имат по-голяма популярност през периода до създаването на народните републики. В Румъния много от първопроходците на социализма са от нерумънски произход, включително сред тях е и българинът Кръстьо Раковски – роднина на почитания у нас революционер Георги Сава Раковски.
Във времената на румънския преход е популярна тезата за златна ера по време на междувоенния период на Велика Румъния, помрачена от идването на “руските танкове” – т.е. за важна част от румънското население социализмът изглежда нещо чуждо, противно на народните традиции, стъпили на православие, на румънски патриотизъм. В същото време в България отношението към Русия или Съветския съюз традиционно е по-позитивно. Случва се така, че разчитайки на близки отношения със СССР във втората част на ХХ век България се индустриализира, докато за да напредне икономически Румъния развива по-различна външна политика при Чаушеску – на базата на отношения с МВФ, САЩ, Западна Европа, Израел и Китай.
В този контекст, опознавайки отношението си на съседите към историческите явления, преживени и от нашия народ, може би ще намерим сили да погледнем на историята си с мир. Ако преобърна една фраза на известен съвременен български писател, жонглиращ с думите, бъдещето започва там, където свършва миналото.
Материала изготви: Елиз Адем