Арабска пролет 2.0: пет урока от 2011 г. за протестиращите днес

0
197

Демонстранти от Алжир до Ирак и Ливан искат промяна. На какво могат да ги научат бунтовете от 2011 г.?

На 17 декември 2010 г. тунизийският търговец Мохамед Буазизи, унижаван с години от полицейските власти, се самозапалва в Сиди Бузид – протест, тласнал вълна от антиавторитарни въстания в региона, известни като „Арабска пролет.“ Държавите, отчаяно поддържащи статуквото, потискат революциите. Десет години по-късно хора от страни като Судан, Ливан и Египет следват примера на Буазизи в знак на протест.

Условията, които породиха арабските въстания, включително корупцията, влошаващите се икономически условия и социални услуги, само се влошиха в повечето страни, задълбочени от пандемията през 2020 г. Това довежда до нови протести под името „Арабска пролет 2.0“. Протестиращите днес могат да разчитат на ключови уроци от миналото, пише Меган О`Тул в статия за Middle East Eye.

Бившият йордански дипломат Маруан Муашер, автор на книгата „The Second Arab Awakening”, коментира, че арабските властници трябва признаят нуждата от нови обществени договори и по-отворени политически системи.

 

  1. Стените от страх се рушат

Както отбелязва Далия Ганем, учен от центъра „Карнеги“ в Бейрут, важна особеност на протестите от 2010-2011 г. е убеждението, че страхът, сковаващ арабския регион, може да бъде преодолян.

Въпреки репресиите, последвали революциите, това ново схващане отвори нови политически и социално-икономически възможности, подпомагани от широката употреба на социални медии. Ганем пояснява, че разрушаването на статуквото е постижение само по себе си.

 

  1. Превземане на обществените пространства

По време на Арабската пролет обществени пространства като площад „Тахрир“ в Кайро станаха символ на общата воля на демонстрантите. Египтяни окупират площада в продължение на повече от две седмици, без оглед на ответния удар на държавата, докато потребността им да свалят от власт Хосни Мубарак не е задоволена през февруари 2011 г.

И все пак, Джейд Сааб, редактор на „A Region in Revolt: Mapping the Recent Uprisings in North Africa and West Asia”, сочи, че обществените събирания на места, считани за източник на национална идентичност, е стратегия, която първата вълна от протести даде шанс на втората да усвои и приложи в борбата за по-добро бъдеще. Примери за това са „турският ресторант“ в Багдад (изоставена постройка, извисяваща се над централния площад), превърнал се в революционен щаб, и Площадът на мъчениците в Бейрут, станал епицентър на протестите в Ливан.

 

  1. Развитие на социалните сили

Първата вълна протести в арабския свят беше последвана от период на относително затишие. Не е изненадващо, че много хора се притесняваха да протестират отново, виждайки как въстанията в Сирия, Либия и Йемен се превърнаха в граждански войни, разрушили тези страни и довели до стотици хиляди убити и принуждавайки милиони да напуснат домовете си.

Дж. Сааб обаче смята, че тези движения спомагат за създаването на нови активисти. В последните години се наблюдава и намаляване на случаите на насилие по време на протестите в Алжир и Судан, допълва М. Муашер.

Магди ел-Гизули, учен от Судан, отбелязва, че Арабската пролет спомогна за въвеждането на нов вид гражданско участие в политиката. Проблемът обаче се корени в липсата на конкретен план за действие след като управниците бъдат отстранени. Остава основният въпрос как гражданите сами да си подсигурят това, за което протестират.

 

  1. Отвъд повърхностната промяна

Най-важният урок за протестиращите днес е фактът, че промяната не настъпва изведнъж. Утвърждаването на нов политически модел изисква време и постоянство.

Халил ал-Анани, старши сътрудник в Арабския център във Вашингтон дава за пример протестиращите в Алжир, които продължиха действията си дори след като президентът Абделазиз Бутефлика подаде оставка. Анани допълва, че алжирските граждани осъзнават, че прехвърлянето на властта в ръцете на цивилни, което е решаваща стъпка към промяна на гражданско-военните отношения в Алжир. По подобен начин постъпват и протестиращите в Судан след отстраняването на дългогодишия президент Омар ал-Башир.

Според Гизули, оставащото предизвикателство е възобновяването на политическите системи, които да превръщат обществените изисквания в реалност.

 

  1. Пътят е дълъг

Дж. Сааб определя последните протести в Ливан и Алжир като анти-неолиберални. Докато управляващите не разрешат основни икономически проблеми, недоволството на гражданите ще продължава да расте.

Муашер вярва, че старият арабски политически, икономически и обществен ред е приключил. Анани е сигурен, че младите хора ще продължат да протестират, докато потребностите им за свобода, справедливост, достойнство и народно представителство не бъдат задоволени. Промяната е започнала още през 2011 г.; въпрос на време е делото да бъде доведено докрай.

 

По публикацията работи: Елизабет Иванова

 

Източник: https://www.middleeasteye.net/news/arab-spring-five-lessons-protesters-today