Да оцелееш, въпреки Ебола

0
1047
Salome Karwah
Снимка: Doctors Without Borders/Adolphus Mawolo/MSF

Саломе Карвах мислеше, че животът ѝ е свършил, когато тестът за Ебола, показал положителен резултат. Но след възстановяването ѝ в центъра за лечение на Ебола на организацията „Лекари без граници“ (Doctors Without Borders/Médecins Sans Frontières (MSF), в Монровия, Либерия, тя започва работа там, като психолог. Ето я и нейната история:

Всичко започна с тежко главоболие и повишена температура. След това, малко по-късно, започнах да повръщам и диарията също се появи. Баща ми беше болен, майка ми също. Племенницата ми, годеникът ми и сестра ми също бяха болни. Всички бяхме безпомощни.

Чичо ми бе този, който пръв се зарази от семейството. Заразил се е, докато помагал да откарат една жена в болницата. Разболял се и се обадил на баща ми за помощ. Той отишъл и го завел в болницата, за да го лекуват. Няколко дни по-късно, след като баща ми се върна, също се разболя. Всички започнахме да се грижим за него и също се разболяхме.

На 21 август, аз и цялото ми семейство се отправихме към центъра на MSF в Монровия. Когато пристигнахме, сестрите настаниха мен и майка ми заедно. Годеникът ми, сестра ми, баща ми и племенницата ми бяха настанени по отделно. Сестра ми беше бременна и направи спонтанен аборт.

Взеха ни кръв и след това чакахме да обявят резултатите. След тестовете, аз бях с положителен резултат. Помислих си, че това е краят на света ми. Бях уплашена, защото всички вече бяхме чули, че ако се заразиш с Ебола, умираш. Останалата част от семейството ми, също бяха с положителен резултат.

След няколко дни на изолация, състоянието ми се влоши. Майка ми също се бореше за живота си. Нейното състояние също бе ужасно. В този момент, сестрите решиха да ни поставят отделно. Тогава едва разбирах какво се случваше около мен. Бях в безсъзнание. Бях безпомощна. Сестрите трябваше да ме къпят, да сменят дрехите ми и да ме хранят. Повръщах постоянно и бях много слаба.

Усещах остри болки по цялото ми тяло. Чувството беше съкрушително. Ебола е като заболяване от друга планета. Идва с толкова много болка. Причинява ти толкова много болка, че може да я усетиш и в костите си. Никога през живота си не съм изпитвала такава болка.

Майка ми и баща ми починаха, докато се борех за живота си. Не знаех, че са мъртви. Едва седмица по-късно, започнах да се възстановявам, и сестрите ми съобщиха новината. Бях тъжна, но трябваше да приема случилото се. Бях в шок, че съм загубила и двамата си родители. Но Господ пощади живота ми от заболяването, както и този на сестра ми, племенницата ми и годеника ми.

Въпреки че съм много тъжна от смъртта на родителите ми, съм щастлива, че съм жива. Господ не можеше да позволи на цялото семейство да умре. Той ни остави живи с цел.

Благодарна съм на работниците тук, за техните грижи. Те са много добри хора. Наистина ги е грижа за пациентите. Грижите, лечението и окуражаването могат много да помогнат на един пациент да оцелее.

Когато си болен от Ебола, винаги трябва да се окуражаваш: да си вземеш лекарството; да пиеш достатъчно течности – независимо дали е орално рехидратиращ разтвор или вода, или сокове – важното е да пиеш много течности. Дори и ако ти донесат храна и нямаш никакво желание да се храниш, просто изяж супата.

След 18 дни в центъра за лечение, сестрите дойдоха една сутрин и ми взеха кръв, след което я занесоха в лабораторията. По-късно същия ден, около 17 часа, се върнаха. Дойдоха и ми съобщиха, че мога да си ходя вкъщи, защото резултатът бил отрицателен.

Тогава почувствах, че животът ми започва отново. Прибрах се радостна, въпреки че все пак загубих родителите си.

Върнах се обратно вкъщи, но съседите ми се страхуваха от мен. Някои от тях ме приветстваха обратно; други все още се страхуват да бъдат около мен – казват, че още нося Ебола. Имаше една определена група, която продължаваше да нарича къщата ни „Домът на Ебола“.

Но за голяма моя изненада, видях една от жените от тази група, да идва до къщата ми и да ме моли, да заведа майка ѝ до центъра, защото била болна от Ебола. Направих го и се почувствах щастлива, най-малкото, защото тя вече знаеше, че не можеш да отидеш до супермаркета и да си „купиш“ Ебола. Това е заболяване, от което всеки – всяко семейство – може да се разболее. Ако някой е болен от Ебола, не е хубаво да го заклеймяваш, защото не се знае кой може да е следващият.

Сега съм обратно в лечебния център, помагайки на хора, които са болни от вируса, да се възстановят. Работя като съветник по психичното здраве. За мен е удоволствие да помагам на хората и това ме доведе тук. Усилията ми тук, може да помогнат и на други да оцелеят.

Когато съм на смяна, съветвам пациентите си; говоря им и ги окуражавам. Ако пациент не иска да се храни, го насърчавам да се храни. Ако са слаби и не могат да се изкъпят сами, им помагам да го направят. Помагам им с цялата си мощ, защото разбирам какво преживяват – преминах през същото.

Чувствам се щастлива с новата си роля. Третирам пациентите си, сякаш са мои деца. Разказвам им за моите преживявания. Разказвам им моята история, за да ги вдъхновя и за да им покажа, че и те също могат да оцелеят. Това е важно и мисля, че ще им помогне.

По-големият ми брат и сестра са много щастливи, че работя тук. Подкрепят ме на 100%. Въпреки че родителите ни не оцеляха след вируса, можем да помогнем на други да го направят.

 

Източник: Doctors Without Borders

Изготвил: Светослава Димитрова