Антрополог, активист и автор, който изиграва ключова роля в движението „Окупирай Уолстрийт“
На 2 септември тази година се навършиха две години от смъртта на американския антрополог Дейвид Гребер. Той почина неочаквано през 2020 г. едва на 59 години, оставяйки след себе си многобройни последователи – от артисти до икономисти и дори кюрдски революционери. Хора от цял свят остават завладени от неговото интелектуално наследство чрез лекциите му, участието му в движението „Окупирай“ и чрез книгите му, най-известната, от които е „Дългът: първите 5000 години“.
Грейбър израства в силно „лява“ среда, в семейство от работническа класа. Майка му, Рут Рубищайн, се запознава с баща му, Кенет Грейбър, на комунистически младежки лагер. Баща му се бие в Испанската гражданска война, а по-късно извършва печатарски услуги. Майка му играе в мюзикъли. Тя изиграва голяма роля в неговото творчество. Лоурън Леве, близка приятелка на Грейбър и известен антрополог, си спомня: „ако той разбереше нещо, трябваше да може да го напише, така че да е достъпно и разбираемо за майка му“.
Още на 16 години Грейбър определя себе си като анархист, въпреки че ясно заявява, че не се смята за анархистки антрополог. В Twitter, където той е особено активен, заявява: „Виждам анархизма като нещо, което се прави, а не като нещо, което е част от идентичността, така че не ме наричайте анархистки антрополог.“ Анархизмът е тема, която твърдо присъства в работата и творчеството му. Анархизмът е въпрос на „смелост да приемем простите принципи на общото благоприличие, с които всички живеем, и да ги следваме до техните логически заключения“, пише той в есе, наречено „Вие анархист ли сте? Отговорът може да ви изненада!“
Като ученик първоначално посещава местни училища, а по-късно хобито му да превежда писмеността на маите го запознава с известни археолози, които се погрижват младият талант да получи стипендия в академията на Филипс в Андовер, Масачузетс. Както Грейбър сам го определя, това е „луксозно пансионно училище“. През 1984 г. завършва бакалавърската си степен в Държавния университет на Ню Йорк, а след това завършва магистърска и докторската степен в Чикагския университет. За подготовка на докторската му дисертация Грейбър прекарва 20 месеца в полеви условия за етнографски изследвания в Бетафо, централен Мадагаскар на тема „Общност разделена между потомци на благородници и роби“, която защитава през 1997 г. Цяло десетилетие по-късно тази тема ще се разгърне в книгата му „Изгубени хора: магията и наследството на робството в Мадагаскар“.
Пребиваването в Мадагаскар е и времето, когато идеята за анархизма изцяло се изчиства в неговото съзнание. Той вижда как ежедневието на хората там преминава извън държавния контрол. Хората не плащат данъци, не се обаждат на полицията и вместо да разчитат на йерархични структури на властта, взимат решения колективно. „Винаги съм казвал, че повечето хора не смятат анархизма за лош, те го смятат за невъзможен.“ – казва той в една свое интервю – „Идвам от семейство, в което не се смяташе така. И все пак преди Мадагаскар никога не съм живял на място без държавна власт. Успях да наблюдавам как хората организират живота си без командни структури отгоре-надолу.“
През 1998 г. Грейбър започва работа като асистент в Университета Йейл. Противно на очакваното той не смята, че това ще бъде продължителна работа. По това време дългосрочните мандати в университета са рядкост и той решава да третира работата като „най-добрата временна работа, която някога бихте имали“ – споделя Лоурън Леве.
Лекциите на Грейбър оставят ярък отпечатък у неговите студенти. Дори великите теоретици, които той обсъжда в часовете си за него са „просто пичове“. Дурба Чатарадж, една от докторантите му в Йейл си спомня – „Той ясно предаваше послание: тези мислители са били умни, но не са направили нищо, което и друг човек не може да направи, ако просто чете много и мисли достатъчно усилено, като създава теории за заобикалящия го свят.“
„За да съм честна, да се срещнеш с Дейвид беше като да срещнеш който и друг студент. Той не беше кой знае колко по-голям от нас.“ – казва Кристина Муун, друга негова студентка по антропология. Грейбър се присъединява към тях в гледане на „Бъфи“, води ги на вечеря и плаща сметката, а целият му офис е претъпкан със стари килими и лампи, купчини книги и хартия.
По време на преподаването си в Йейл той пише „Към антропологичната теория на стойността“ (2001 г.) и кратката книга „Фрагменти от анархистката антропология“ (2004), където размишлява защо в Академията има толкова малко анархисти.
През 2004 г. университетът решава да не поднови договора му. Това предизвиква скандал сред общността на антрополозите, като много негови колеги и студенти застават в негова защита. Ръководството на университета не дава никаква причина за решението си, като самият Грейбър твърди, че активното му участие по това време в глобално движение за правосъдие и други проекти вдъхновени от анархистите, изиграва голяма роля в това решение. Антрополози от цялата страна и чужбина изпращат писма в негова подкрепа. Морис Блох от Лондонското училище по икономика нарича Грейбър „най-добрият антопологичен теоретик на своето поколение“. Тази подкрепа обаче не помага. Грейбър кандидатства в 20 университета в страната, но никъде не го приемат. През това време обаче много университети от чужбина се опитват да го привлекат.
През 2007 г. Голдсмитс, университет в Лондон, го приема, а през 2013 г. Грейбър става професор в Лондонското училище по икономика. Именно в Лондон американецът в изгнание пише едни от най-добрите си творби, докато все още преподава. Едни от по-късните му книги са „Пряко действие: Етнография“ (2013 г.), изследване за глобалното движение за справедливост, което той твърди, че „никой не е прочел“ и „Дългът: Първите 5000 години“, за което казва, че „почти всички изглежда са чели“. Като антрополог Дейвид Гребър не е съгласен с някои от основните аргументи и предположения на мейнстрийм икономиката. В противоречие със стандартните икономически текстове, където се предполага, че парите и дългът са се развили от бартера, Грейбър твърди, че дългът и кредитът исторически са се появили пред пари и размяната. За да подкрепи това, той цитира множество исторически, етнографски и археологически изследвания. Тези проучвания посочват, наред с други неща, че дългът е главно начин за организиране или засилване на социалните отношения между обществата. В научната си работа Грейбър изучава теорията на стойността, питайки как обществата определят кое е достойно и желателно – качества, по-широки, отколкото би предложила областта на икономиката. В „Дългът“ той превежда тези въпроси за обикновените читатели, като ги насочва към съвременен проблем с неоспорима неотложност. Книгата излиза през лятото на 2011 г., след спасяването на банките, след кризата с ипотечните кредити и други последици, които Голямата рецесия поражда.
През 2019 г. се жени за Ника Дубровски, родена в Русия художничка и блогърка, казвайки за нея: „Никога не съм бил по-развълнуван от това, че някой, който всъщност ме познава, би искал да бъде с мен завинаги.“ Двойката основава Yes Women, арт група, която търси справедливост за жени в бивша Източна Германия, които са се развели със своите съпрузи, в резултат, на което им е отказана повече от 30% от полагащата им се пенсия.
Той остава активна фигура, като през 2019 се включва и в британския политически живот, подкрепяйки лидера на Лейбъристката партия Джеръми Корбин на общите избори описвайки го като „фар на надеждата в борбата срещу възникващия крайнодесен национализъм, ксенофобия и расизъм в голяма част от демократичния свят“. докато през септември 2020 г. не получава мозъчен кръвоизлив, по време на почивката си със съпругата си във Венеция. Преди смъртта си той работи с археолога Дейвид Уенгрийм по поредица от творби за произхода на социалното неравенство. Работи и с кюрдското движение за свобода, нещо което той асоциира с борбата на баща му в Испанската гражданска война. Последната му книга „Зората на всичко: Нова история на човечеството“, написана съвместно с археолога Дейвид Уенгроу, излиза посмъртно през 2021 г.
Грейбър описва себе си като „абсолютен оптимист“, който се надява след 50 години да има нова система, която да не е капиталистическа. Той пише във „Фрагменти от анархистка антропология“, че „както казва бразилската народна песен, „друг свят е възможен“.
Автор: Елена Цанкова
Източници: ТУК