Автор на текста: Кълън Мърфи
Съдейки по новинарските профили и интервюта, множество хора в близост и около администрацията на Тръмп са очаровани от Римската империя. Те възприемат себе си като тълкуватели на нейните уроци – предпазване от имиграция, отстояване на мъжествеността; да правят деца – като наследници на величието на Древен Рим. На плакат по време на тазгодишната конференция за консервативно политическо действие във Вашингтон, бе пресъздаден Тръмп в профил, наподобявайки Август, с увенчано в лаврови листа чело. Илон Мъск определя себе си като „император на Марс” и е наименувал едно от децата си Ромулус. Стив Банън притежава бюст на Юлий Цезар в кабинета си в Капитолия.
Човек, за когото често мисля, е покойният Рамзи МакМълън – историк от Йейл и автор на класическото изследване от 1988 г. – „Корупцията и упадъкът на Рим” – книга, чиито „уроци” и до днес не губят своята актуалност. Когато се запознах с МакМълън той беше на 80 години, все още активен любител на природата и в същото време считан за най-великия жив историк, посветил изследователската си дейност на Римската империя – почетно звание, присъдено му от Американската историческа асоциация. Вече го познавах като жизнерадостен историк, който се впуска в изследване на надгробни надписи, части от папируси и откъси от древна поезия. Късата му, разрошена коса се съчетаваше с начина, по който говореше: уверено, непринудено и обхващащ различни теми. По време на една от обедните ни срещи говорихме по много теми, но МакМълън отново и отново се връщаше към една: какво се случва с една политическа система, когато централният контрол и общата цел биват подкопани от дребните компромиси на ежедневната политика, личният интерес и печалбата? Именно това ни доведе до темата на неговата книга за корупцията – дума, както Макмълън я използваше, съдържаща по-широки значения от само подкуп.
Това, което го интригуваше, обясни той, бяха механизмите, които са поддържали Римската империя действаща. Рим никога не е имал толкова развита административна система, колкото която и да е днешна такава, но когато е функционирала, тя е работила доста добре. Това, което МакМълън наричаше „веригата на властта”, е свързвала централната власт с далечни командири и отдалечени чиновници, с монетни майстори и доставчици на кораби – чак „до сто обущари в района на Неаполитанския залив, сто селянина, притежаващи волски каруци в Кападокия”.
МакМълън описа проблема: С течение на времето различни интереси са се наложили между командването и изпълнението, което е довело до прекъсване на веригата на властта. Това прекъсване е могло да се появи под формата на обикновена корупция – някъде по веригата някой е открил, че е изгодно да се пренебрегва отдалечената власт. Или това е могло да се случи, защото дадена обществена задача е била поверена на частни лица, а въпросните частни лица са имали свои собствени интереси, които да защитават. Авторът дава множество такива примери в книгата си.
Приватизация: думата, която заема важно място в книгата на МакМълън.
Политолог би могъл да използва израза „екстернализация на държавните функции“, за да опише голяма част от това, което Макмълън изследваше. По-познат термин би бил „приватизация“ – думата, която Макмълън използваше.
Забелязах, че се връщам към книгата „Корупцията и упадъкът на Рим” в ранните дни на сегашната администрация на Тръмп, чудейки се как МакМълън би реагирал на бързото съкращаването на държавни агенции и масовото уволнение на държавни служители.
Секретарят по отбраната Пийт Хегсет от години настоява за приватизация на здравеопазването за ветераните. Друг представител на администрацията, Мехмет Оз, се застъпва за приватизацията на медицинската програма „Медикеър“, която той ръководи в момента. Администрацията проучва възможността за пълна приватизация на „Фанни Мей“ и „Фреди Мак“, които са в основата на ипотечния и жилищния сектор в страната. Президентът лансира идеята за приватизиране на Пощенската служба на Съединените щати. Още в първия си ден на поста, той издаде изпълнителна заповед, с която разреши на Министерството на правосъдието отново да изпраща затворници в затвори, управлявани от частни компании, като по този начин отмени политиката на администрацията на Байдън. Той обеща да депортира милиони хора без документи, като част от тези мерки също се приватизират.
Макмълън почина преди три години и няма как да го попитам за мнението му по който и да е от тези въпроси. Спомням си, че му зададох два въпроса, когато се запознахме. Първият ми се беше сторил почти абсурден: Възможно ли е да обобщи еволюцията на Римската империя в едно изречение? Отвърна ми, че може да я обобщи в три думи: Малцина притежават повече.
Вторият ми въпрос беше относно приватизацията и към какво води тя. В историята няма нищо задължително, обясни той. Той можеше само да спекулира как са се развили определени процеси в Древен Рим. „За Средновековието ли си мислиш?” – попита той. „Или си мислиш за сега?”
Любовта ми към Средновековието трябваше да си остане там, където беше. Но това не се случи. С ускоряващото напредване на приватизацията, изглежда, че то се приближава към нас под формата на нещо, което прилича на феодализъм. Разбрали ли сме изобщо Средновековието тогава? Всъщност, ако я разгледаме в най-основния й вид, идеята е доста проста:
С отстъпването на имперската власт в Европа, управлението, правото, сигурността и богатството са се децентрализирали и са се концентрирали в „частните ръце” на взаимосвързани васали и олигарси, които са управлявали крепостните селяни и закрепостни селяни, същевременно осигурявайки им защита и правосъдие.
Идеята за правителствата като обществени начинания с обществена цел и известна степен на обществено участие — това, което в „Договорът от Мейфлауър“ се разбира като гражданска политика – група хора, които се обединяват, за да създадат организирана политическа общност — отне много време, за да се възстанови. Повечето хора в развития свят живеят в подобна законна общност, създадена от самите хора с цел да се изготвят и прилагат правила в тяхна обща полза, или в нещо, което се стреми да бъде такова, вече няколко века. Няма да преувеличавам колко успешен е бил този експеримент, той е причината да имаме полицейски сили, а не саморазправа, и социални системи, а не милостиня, хвърляна на случаен принцип от мъже в трикотажни панталони на кон.
С ускоряването на темпото на приватизацията през 21-ви век идеята за „неофеодализъм“ или „технофеодализъм“ започна да привлича интереса на учени и теоретици — Джоел Коткин, Джоди Дийн, Робърт Кътнър и Янис Варуфакис, наред с други. Повечето от учените са изключително предпазливи: те предвиждат ерозия на прозрачността, незачитане на индивидуалните права и концентрация на властта в ръцете на все по-малка група богати магнати, докато по-голямата част от населението е обречена на работни места в сферата на услугите, които се равняват на съвременна форма на крепостничество.
Смисълът и последствията от приватизацията може и да са предмет за дебат, но самото явление не може да бъде оспорено.
Ето няколко примера:
Частните криптовалути отслабиха монопола на правителствата върху паричното предлагане, докато личности като Доналд Тръмп се включиха пряко в криптопазара чрез инициативи като мийм-монетата $TRUMP.
Правителствата все повече разчитат на частни военни и разузнавателни компании като „Wagner Group“, „Triple Canopy“ и „Palantir“, прехвърляйки традиционни държавни функции като водене на война и разузнаване в частни ръце.
Частни охранителни фирми, сред които „Allied Universal“, „Echelon Protective Services“ и „Covered 6“, понастоящем изпълняват роли, които някога са били запазени за държавната полиция, докато богати личности като Марк Зукербърг харчат милиони годишно за лична охрана.
Приватизацията също обърна наопаки закона. Един пример от мащабно проучване на Робърт Кутнър и Катрин В. У. Стоун, публикувано в списанието „The American Prospect“: все по-честото използване на задължителен арбитраж, включван от корпорациите в частни договори, като начин за разрешаване на потребителски и трудови спорове. Публичната съдебна система е претоварена. Арбитражът – „аутсорсване на правораздаването“, както го наричат авторите – създава паралелна частна съдебна система, в която ефективността може да се цени повече от публичния надзор или спазването на надлежната процедура.
Надзорът в по-широк смисъл — върху околната среда, храните, лекарствата, финансите — от десетилетия насам постепенно преминава в ръцете на тези, които са обект на надзор. В книгата си от 2021 г. „Приватизацията на всичко“ Доналд Коен и Алън Микаелян документират загубата на публичен контрол върху водата, пътищата, социалното подпомагане, парковете и много други области. Умишленото разграждане на държавната власт в Америка през последните месеци и нейната замяна с нещо, изградено върху приватизирана власт и мрежи от лична лоялност, ускорява процеса, който отдавна е в ход. Духът му беше уловен преди десетилетия в една максима на икономическия съветник на Роналд Рейгън, Мъри Вайденбаум: „Не стойте просто така – развалете нещо!“
Скандалът с британската пощенска служба между 1999 и 2015 г., при който дефектен софтуер показва фалшиви финансови липси в стотици местни клонове, отразява как приватизацията и възлагането на услуги на „Фуджицу“ довежда до липса на отчетност, което от своя страна довежда до стотици неоснователни съдебни преследвания на пощенски началници поради дефектен счетоводен софтуер.
Случаят илюстрира как разпределената между публични институции и частни компании отговорност затрудни откриването и коригирането на несправедливостта, докато разследващата журналистика и делото „Г-н Бейтс срещу Пощенската служба“ не я разкриха.
Подобни проблеми се появяват и в други проекти за приватизация, като например сделката за автоматите за паркиране в Чикаго с „Морган Стенли“ и частните затвори, където дългосрочните договори и стимулите за печалба могат да ограничат публичната политика и вземането на решения от страна на правителството.
Позовавайки се на веригата на властта, която позволява ефективно управление, МакМълън пише: „На всяка връзка първоначалното намерение трябва да се предава точно така, както е било получено. В противен случай то ще се провали.“
Контролът и отчетността са основата. Контрол: Кой взема решенията и кой решава дали те ще бъдат изпълнени – и в чия полза? Отчетност: Кой установява дали нещо е се е объркало и кой определя дали проблемът е отстранен? В един приватизиран свят управлението става „разпръснато, нестабилно, непредсказуемо“, а плетеницата от отговорности все повече се размива. Изпълнителите наемат подизпълнители, които на свой ред наемат свои подизпълнители. „Не мога да ви кажа нищо за подизпълнителя на подизпълнителя на подизпълнителя“, заяви служител на НАТО пред „Ню Йорк Таймс“ през 2010 г., когато беше попитан за охранителите на конвои в Афганистан, които се оказаха в съюз с талибаните. В голяма част от днешното ни самостоятелно правителство „подизпълнителят на подизпълнителя на подизпълнителя“ е почти описание на длъжността.
Феодализмът нашето бъдещето ли е? В историята няма „задължителни“ неща, а настоящето е също толкова загадка, колкото и всичко, което ни очаква. Приватизираният свят може да е временно отклонение, нов етап от развитието или просто естественото състояние на човешкото общество. Нашата епоха все още няма име и не зависи от нас да ѝ дадем такова. От гледна точка на някаква далечна перспектива епохата, в която живеем, може дори да започне да изглежда като „Средна“. С противоречива прецизност историците ще анализират какво може да е означавала „приватизацията“ и ще се чудим дали сме я разбрали по това време.
По материала работи: Красимира Илиева
