Резултатите от предсрочните парламентарни избори отново не доведоха до ясно разрешение на патовата ситуация, в която обществото се намира от известно време. В обществото съществуват два относително равностойни блока, които подкрепят партиите, които на популярен език са наричани „статукво“ (основно олицетворявано от управлявалата 12 години партия ГЕРБ) и „промяната“. Тези два блока си оспорват властта, тъй като нито един от тях не може решително да надделее в последните години. Причините за това широката коалиция от интереси, политически партии и граждани, желаеща промяна в политическия модел и управлението на страната, да не триумфира, са свързани както с неудовлетворението и скоростта и качеството на работата по време на краткото управление на четворната коалиция между „Продължаваме промяната“, БСП, ИТН и ДБ, така и с по-дълбинни фактори. Това са застаряващото и относително консервативно население – През 2020 г. имаше силен импулс за промяна, но не се случи революция. Очаквано, защото в политологията отдавна е известно, че революциите се правят от млади хора и млади общества. Застаряващите общества като българското предпочитат „познатия дявол“ – съществуващото положение, дори и то да съдържа негативи. От друга страна, ясно е, че досегашният модел на управление е изчерпан – победилата партия ГЕРБ печели подкрепата на едва ¼ от гласувалите (значително по-малко от общия брой граждани) и се нуждае от партньори за управление, а намирането им изглежда под въпрос. Поради това се създава тази патова ситуация между двата блока – „повече така не може“ и „новото не може.“
Традиционно за последните години, много внимание беше отделено на рекордно ниската избирателна активност. Причините за нея са два вида – конюнктурни и структурни.
Сред конюнктурните причини са умората от поредните избори – четири вота за две години (април, юни и ноември 2021 г.; октомври 2022 г.) и липсата на предизборна кампания.
Предизборна кампания практически липсваше – и поради това, че до 15 септември хората основно се интересуваха от подготовката на децата за училища, а после настъпи няколкодневно затишие около националния празник 22 септември. Същевременно партиите не водиха кампания, вероятно и поради това, че си правят калкулации за деня след изборите, тъй като предизборната аритметика показваше, че ще е необходимо отново да се прави коалиция. Следователно, колкото по-малко ангажименти поемат политическите сили, от толкова по-малко обещания ще трябват да се отказват при неизбежните коалиционни преговори след вота.
Също така, трябва да се отчете и липсата на сериозна разяснителна кампания от страна на ЦИК за машинния вот, както и на солидни кампании за стимулиране на избирателната активност.
Сред структурните фактори за ниската активност, които са основни, можем да посочим следните:
- Износената политическа система – почти всички партии са минали през властта и спомените сред избирателите за престоя им там не са добри. Доказателство в подкрепа на това наблюдение е фактът, че не се наблюдава значително увеличаване на подкрепата за ГЕРБ, а процентите поддръжка за нея растат основно заради свиването на броя на гласуващите и стремеж да се гласува за победителя, известно в научната литература като „зестра на победителя“.
- Многократно лъганото доверие доведе до това, че в българската политика вече не се появяват големи „месии“ и „спасители“;
- Доминирането на от години щедро финансирания десен дискурс в медиите и общественото пространство доведе до сближаване на позициите на основните партии по въпроси като данъчната система, редистрибуцията на богатство в обществото (липсата на такива ефективни механизми води България до едно от челните места в ЕС по неравенство);
- Друго следствие от почти пълното уеднаквяване на партийните програми е това, че практически не се обсъждат системни проблеми на обществото – демографската криза, съчетана с депопулация на цели райони от страната; икономическите и социални проблеми и други. Отсъствието на дебати по социалните теми е изключително изненадващо за страната, която единствена от ЕС, изпадна от категорията на най-високоразвитите страни в света, според Индекса за човешко развитие на ООН.
Идеологическата близост между партиите доведе до друг неизненадващ резултат –двойното покачване на подкрепата за „Възраждане“. Формацията извлича дивиденти от това, че единствена изрича неща, които другите партии не си позволяват. Партията има добра платформа за опозиция – „срещу всички“, но не предлага позитивни решения, а странен коктейл от крайнодясно, русофилия, антиваксърство, антисистемност.
В българското общество се появяват симптоми на политическа поляризация. Интересно е, че тя е движена по-скоро от активисти в интернет, отколкото от политическите лидери. При тази поляризация се наблюдава не просто различия в политическите мнения, а отхвърляне изобщо на мнението на другата страна и липса на диалог – несъгласните с теб са предатели („подлоги“/„соросоиди“, в зависимост от предпочитанията), те не искат по-добър живот за себе си и децата си; хубаво е, когато „нашият отбор“ гласува, когато „другите“ гласуват са „Ганьовци“ или „орки“ и пр. Ключово е да се осъзнае, че всъщност всички български граждани искат стабилност, достоен живот и доходи, външнополитическа сигурност. Те имат различни виждания КАК това да бъде постигнато, но това не превръща привържениците на „другия лагер“ в предатели или хора, които не милеят за бъдещето на България. Защо и как определени хора гласуват против интересите си, поддават се на корпоративен или купен вот е друг, доста дълъг разговор, който е свързан и с темата за деполитизацията на обществото.
Друго следствие от поляризацията е и намаляване на приемането на резултатите от изборите. Необходимо е различните части от обществото отново да намерят диалога помежду си. Поляризацията е изключително опасна, не само защото разделя обществото, а и защото лесно се поражда и разпалва, но много трудно се преодолява и лекува.
Изборите за пореден път показаха, че от няколко години в България практически няма големи, има средни партии – дори и първата и втората партия, които могат да минат за относително големи, са по-скоро средни по-размер. Това е още един показател за недоверието в политическата система като цялост.
Внушенията на редица анализатори и на някои политически сили по време на предизборната кампания, че се провеждала „промяна на геополитическата ориентация на страната“, не отговарят на истината и не се потвърдиха от изборните резултати.
– в парламента няма сили, които да настояват за излизане от НАТО и ЕС. „Възраждане“ настоява за преразглеждане на условията за членство на България в ЕС, а не за „Булекзит“ и нейното влияние, макар и увеличено двойно, е крайно ограничено;
– Българското членство в НАТО не е просто някаква абстракция, а дългосрочни юридически, политически, военни, икономически и други обвръзки – срокове за съвместно ползване на бази и съоръжения, съвместни стандарти за обучение, интеграция на въоръжените сили на страните-членки, обмен на информация, разузнавателни данни и пр.
– дори и някои партии да искат излизане от НАТО или ЕС, да влязат във властта и да се вземе това решение (това са три различни неща), този процес би отнел години на промяна на изброените по-горе връзки. Това не става нито за седмици, нито за месеци, а, повтарям, за години – нещо подобно на мъчителния процес, който тече между Великобритания и ЕС след Брекзит.
Резултатите от проведените парламентарни избори са негативното следствие от дълъг процес на деполитизация на обществото. Ако първоначално деполитизирането на части от обществото е изгодно на определени политически или бизнес елити, тъй като деполитизираните хора не желаят и не могат да защитават своите икономически и политически интереси, то вече тази деполитизация се обръща срещу политическата система чрез ниска активност, гласуване на популисти или нови спасители. Ниската избирателна активност води до проблеми с демократичната легитимност на всяко следващо правителство. Намаляващото доверие към системните партии е друг сериозен проблем. Българското общество трябва отново постепенно да бъде политизирано чрез сблъсък на идеи, смислени разговори за бъдещото на България – преодоляване на демографската криза, икономическо и технологично развитие, достойни доходи и живот за всички в страната.
Автор: Мариян Карагьозов
Изразените мнения са лични и може да не съвпадат с тези на редакцията
