[:bg]Автори: Мария Дянкова, Аслъ Караосман, Анна Великова, Десислава Павлова
През 2020 г. всеки един от нас се сблъска с огромни трудности: някои се изправиха пред тежка и изтощаваща борба с коронавируса, други загубиха работата си поради икономическите последици от пандемията, голяма част нямаха личен контакт с близките си месеци наред. Но за бежанците тези трудности са ежедневие. Вземайки едно от най-тежките решения на живота си, те напускат домовете си в търсене на по-добър живот. Никой не напуска страната си без основателни причини. За нас е трудно да си представим пред какви трудности се изправят тези хора, принудени да бягат от родината си и да намерят нов дом в чужда и непозната държава.
Всеобщата декларация за правата на човека и Женевската конвенция от 1951 г. прокламират правото на всеки един човек да търси и да получи убежище в други страни, когато е преследван по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения.
Всички бежанци се сблъскват с редица предизвикателства, като например нетолерантност, сблъскване с нова култура, липса на сигурност в една нова и непозната правна система, но жените-бежанки са по-силно засегнати от сложния процес на интеграция.
Според данните на Върховният комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) през 2020 г. приблизително 6% от потърсилите закрила в България са жени. Но малкият процент в статистиката не омаловажава проблема с трудовата интеграция на жените.
Полът влияе върху потенциала за наемане на бежанците, тъй като заради културните и религиозни норми жените обикновено получават по-слабо образование и не играят активна роля в икономическия живот на повечето страни на произход. Жените от някои държави (напр. Афганистан) нямат никакво образование. Други имат само религиозно образование.
Има и образовани бежанки, но те се натъкват на други препятствия – дългите процедури за легализация и акредитация на дипломите им. Например, за бежанци, идващи от страни, с които България няма сключена консулска конвенция, е необходима заверка от органа, отговарящ за висшето образование в съответната страна, заверка от Министерство на външните работи на издаващата държава, превод от заклет преводач и нотариална заверка. Това е много сложна процедура, ако бежанецът е прекъснал връзка с държавата си на произход. Често бежанците, които притежават професионална квалификация, не носят документи, които я удостоверяват, а в случай, че лице със статут на бежанец направи опит да получи копие от документите си за професионална квалификация и се свърже с посолството на държавата си по произход, то може да загуби бежанския си статут (според чл. 17, ал. 1, т. 2 от Закона за убежището и бежанците „Предоставена международна закрила се прекратява, когато чужденецът доброволно се възползва от закрилата на държавата си по произход”). Това обстоятелство лишава българския трудов пазар от огромен брой квалифицирани служители.
Освен процедурните бариери, бежанците и особено жените-бежанки се изправят и пред проблеми като липса на трайна връзка между търсещите работа и работодателите, неравностойно заплащане, полова дискриминация, патриархални социални норми, езикова бариера, липса на свободно време поради многобройността на семейството.
С предоставянето на бежански статут на едно лице, за него възникват трудови права, а търсещите закрила лица имат право на достъп до пазара на труда след изтичане на 3 месеца от подаване на молбата им за международна закрила според уредбата на ЗУБ. Трудовата интеграция е един от най-важните фактори в цялостната интеграция на бежанците и допринася за икономическия просперитет на приемащата държава. Трудовата интеграция е ключов инструмент за социалното и икономическото приобщаване и участие в обществото на бежанците.
Немалка част от бежанците в България са добре образовани професионалисти. По данни на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) приблизително 21% от потърсилите закрила са с професионално или висше образование,[1] други се нуждаят от допълнителни квалификации за успешната им интеграция, но за всички в началото е нужна помощ – курсове по български, достъпни жилища и възможност за работа.
Повечето работодатели посочват базовото знаене на български език като задължително условие за наемане на работа. Някои от тях се съгласяват да предоставят работа, ако бежанецът владее английски. Но тези, които не владеят нито един от двата езика, се изправят пред абсолютна невъзможност за намиране на работа. Незнаенето на български език е основна пречка също и за достъпа до здравни грижи и социално подпомагане.
Основните трудности, спиращи достъпа до обучение по български език за новопризнатите бежанци са липса на гъвкави и алтернативни възможности за езиково обучение. Осигуряването на вечерни или съботно-неделни курсове по български език за работещи е важна предпоставка за увеличаване броя на обучаващите се бежанци и чужденци с хуманитарен статут. Много бежанци биха желали да научат български език, но липсата на достатъчно финансови средства ги кара да ходят на работа и в следствие от това да пропускат обучението си. В областта на образованието и обучението по български език е необходимо разработването на нормативна уредба, регламентираща условията и реда за включване на търсещи или получили закрила в образователната система.
Важно е да се отбележи, че бежанците нямат нужда от специално разрешение за работа, каквото е нужно за други чужденци, работещи на територията на Република България. Търсещите закрила лица кандидатстват за работа с регистрационната си карта. Дори ако нейната валидност изтече, лицето запазва правото си на труд, но трябва да представи подновената си регистрационна карта (подновява се на всеки 3 месеца). Това от своя страна предизвиква усложнения във взаимоотношенията с работодателите, тъй като те подновяват трудовите договори на всеки три месеца, вместо да създадат трайни отношения с работниците си. Също така, въпреки многобройните програми, посветени на трудовата интеграция, повечето от тях не успяват да стигнат целевата група.
Жените бежанци могат да се ползват от същите права, предоставени на българските граждани от женски пол.[2] Българското право ги разглежда като уязвими лица.
Забраната за дискриминация е прокламирана в редица нормативни актове. Основният проблем при жените, търсещи и получили международна закрила, е свързан с това, че те са носители на няколко дискриминационни белега едновременно. На първо място това е полът. Въпреки многобройните документи на тази тема, продължава да бъде факт, че жените много по-често са подложени на дискриминация, основана на пола. Продължава да съществува и т.нар. „Gender gap” по отношение на заплащането на мъже и жени, т.е. по-ниското заплащане на жени спрямо мъже за една и съща позиция. Към пола прибавяме и народност, гражданство, произход. Често религията или вярата на жените бежанци също може да е причина за дискриминация. Всичко това обуславя едно рисково положение на жените бежанци по отношение на дискриминацията на работното място или още в процеса на търсене на работа.
Често дискриминационното отношение спрямо жените бежанци на пазара на труда може да се окаже извън понятието за дискриминация, което се съдържа в законодателството.
Езиковата бариера им пречи да използват популярните платформи за намиране на работа в България, което спира и достъпа им до свободни позиции. Частните фирми, желаещи да включат получили международна закрила лица в работната си сила, трябва да осигурят или да финансират курсове по български език за служителите бежанци. Тази практика трябва да бъде финансирана и от държавата. Националната програма за обучение и заетост на чужденци предвижда обучение от 180 учебни часа по български език на безработни лица, получили статут на бежанец или хуманитарен статут. Програмата обаче е прекратила срока си на действие на 31.12.2020 г и все още не е издадена заповед за удължаването ѝ. Много от запитаните фирми в България посочват, че основният проблем е в честите промени и противоречия в законодателството.
В много европейски държави са създадени стимули, за да се оказва подкрепа на предприятията за интеграция на бежанците както чрез езикови и професионални обучения, така и чрез субсидии от страна на държавата. Например в Швеция работодателите имат право на възстановяване на данъка върху заплатите при осигуряване на работа на бежанец, в Дания работодателите получават бонус, ако осигурят заетост на такова лице, а в Германия е създаден специален уебсайт с информация за трудовите права, представен на няколко езика. Във Финландия работодателите могат да бъдат освободени от задължението да заплащат разходи за труд извън тези за работна заплата. В Италия частните фирми са изиграли ключова роля в работата с малките местни общности в селските региони, за да бъдат те подготвени за интеграцията на бежанци.
В България е изключително важно да се създадат възможности частният сектор да включва търсещи и получили международна закрила лица в своята работна сила. Редица фирми могат да бъдат дадени като примери за добри практики. Сред тях са фирми в сектора на бързото хранене, производството на облекло и потребителски стоки, фирми в сферата на високите технологии и други. Сред предлаганите от тях бонуси са ваучери за храна или транспорт, собствен център за обучение и безплатно жилищно настаняване на бежанците от фирма в сферата на облеклото, както и допълнителни езикови курсове за новите служители.
Разбира се, не всяко предприятие разполага с достатъчно ресурси, за да се включи толкова активно в подкрепа на бежанската общност. Затова ключова роля тук имат държавните институции, както и неправителственият сектор.
Въпреки че страната ни продължава да бъде транзитна държава и много малък брой бежанци имат желание да се установят за постоянно тук, направеното от нас изследване показва, че България не е подготвена за интеграцията на жените бежанци. Те се изправят пред редица трудности, които ги поставят в уязвима позиция, поради което имат нужда от адекватна подкрепа както от публичния, така и от частния сектор.
Публикацията на оригиналното изследване е част от проекта DEFEND: „Подготвяне на ново поколение млади защитници на основните права на бежанци и мигранти“, който се изпълнява от Фондация за достъп до права (ФАР), финансиран от Фонд „Активни граждани България“ по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство (ФМ на ЕИП) 2014–2021 г.
Пълният текст на доклада на Десислава Павлова, Мария Дянкова, Аслъ Караосман, Анна Великова можете да прочетете ТУК
[1] Доклад за дейността на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет за 2018 г.
[2] Закон за насърчаване на заетостта, чл. 18, ал. 3, т. 3[:en]Автори: Мария Дянкова, Аслъ Караосман, Анна Великова, Десислава Павлова
През 2020 г. всеки един от нас се сблъска с огромни трудности: някои се изправиха пред тежка и изтощаваща борба с коронавируса, други загубиха работата си поради икономическите последици от пандемията, голяма част нямаха личен контакт с близките си месеци наред. Но за бежанците тези трудности са ежедневие. Вземайки едно от най-тежките решения на живота си, те напускат домовете си в търсене на по-добър живот. Никой не напуска страната си без основателни причини. За нас е трудно да си представим пред какви трудности се изправят тези хора, принудени да бягат от родината си и да намерят нов дом в чужда и непозната държава.
Всеобщата декларация за правата на човека и Женевската конвенция от 1951 г. прокламират правото на всеки един човек да търси и да получи убежище в други страни, когато е преследван по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения.
Всички бежанци се сблъскват с редица предизвикателства, като например нетолерантност, сблъскване с нова култура, липса на сигурност в една нова и непозната правна система, но жените-бежанки са по-силно засегнати от сложния процес на интеграция.
Според данните на Върховният комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) през 2020 г. приблизително 6% от потърсилите закрила в България са жени. Но малкият процент в статистиката не омаловажава проблема с трудовата интеграция на жените.
Полът влияе върху потенциала за наемане на бежанците, тъй като заради културните и религиозни норми жените обикновено получават по-слабо образование и не играят активна роля в икономическия живот на повечето страни на произход. Жените от някои държави (напр. Афганистан) нямат никакво образование. Други имат само религиозно образование.
Има и образовани бежанки, но те се натъкват на други препятствия – дългите процедури за легализация и акредитация на дипломите им. Например, за бежанци, идващи от страни, с които България няма сключена консулска конвенция, е необходима заверка от органа, отговарящ за висшето образование в съответната страна, заверка от Министерство на външните работи на издаващата държава, превод от заклет преводач и нотариална заверка. Това е много сложна процедура, ако бежанецът е прекъснал връзка с държавата си на произход. Често бежанците, които притежават професионална квалификация, не носят документи, които я удостоверяват, а в случай, че лице със статут на бежанец направи опит да получи копие от документите си за професионална квалификация и се свърже с посолството на държавата си по произход, то може да загуби бежанския си статут (според чл. 17, ал. 1, т. 2 от Закона за убежището и бежанците „Предоставена международна закрила се прекратява, когато чужденецът доброволно се възползва от закрилата на държавата си по произход”). Това обстоятелство лишава българския трудов пазар от огромен брой квалифицирани служители.
Освен процедурните бариери, бежанците и особено жените-бежанки се изправят и пред проблеми като липса на трайна връзка между търсещите работа и работодателите, неравностойно заплащане, полова дискриминация, патриархални социални норми, езикова бариера, липса на свободно време поради многобройността на семейството.
С предоставянето на бежански статут на едно лице, за него възникват трудови права, а търсещите закрила лица имат право на достъп до пазара на труда след изтичане на 3 месеца от подаване на молбата им за международна закрила според уредбата на ЗУБ. Трудовата интеграция е един от най-важните фактори в цялостната интеграция на бежанците и допринася за икономическия просперитет на приемащата държава. Трудовата интеграция е ключов инструмент за социалното и икономическото приобщаване и участие в обществото на бежанците.
Немалка част от бежанците в България са добре образовани професионалисти. По данни на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) приблизително 21% от потърсилите закрила са с професионално или висше образование,[1] други се нуждаят от допълнителни квалификации за успешната им интеграция, но за всички в началото е нужна помощ – курсове по български, достъпни жилища и възможност за работа.
Повечето работодатели посочват базовото знаене на български език като задължително условие за наемане на работа. Някои от тях се съгласяват да предоставят работа, ако бежанецът владее английски. Но тези, които не владеят нито един от двата езика, се изправят пред абсолютна невъзможност за намиране на работа. Незнаенето на български език е основна пречка също и за достъпа до здравни грижи и социално подпомагане.
Основните трудности, спиращи достъпа до обучение по български език за новопризнатите бежанци са липса на гъвкави и алтернативни възможности за езиково обучение. Осигуряването на вечерни или съботно-неделни курсове по български език за работещи е важна предпоставка за увеличаване броя на обучаващите се бежанци и чужденци с хуманитарен статут. Много бежанци биха желали да научат български език, но липсата на достатъчно финансови средства ги кара да ходят на работа и в следствие от това да пропускат обучението си. В областта на образованието и обучението по български език е необходимо разработването на нормативна уредба, регламентираща условията и реда за включване на търсещи или получили закрила в образователната система.
Важно е да се отбележи, че бежанците нямат нужда от специално разрешение за работа, каквото е нужно за други чужденци, работещи на територията на Република България. Търсещите закрила лица кандидатстват за работа с регистрационната си карта. Дори ако нейната валидност изтече, лицето запазва правото си на труд, но трябва да представи подновената си регистрационна карта (подновява се на всеки 3 месеца). Това от своя страна предизвиква усложнения във взаимоотношенията с работодателите, тъй като те подновяват трудовите договори на всеки три месеца, вместо да създадат трайни отношения с работниците си. Също така, въпреки многобройните програми, посветени на трудовата интеграция, повечето от тях не успяват да стигнат целевата група.
Жените бежанци могат да се ползват от същите права, предоставени на българските граждани от женски пол.[2] Българското право ги разглежда като уязвими лица.
Забраната за дискриминация е прокламирана в редица нормативни актове. Основният проблем при жените, търсещи и получили международна закрила, е свързан с това, че те са носители на няколко дискриминационни белега едновременно. На първо място това е полът. Въпреки многобройните документи на тази тема, продължава да бъде факт, че жените много по-често са подложени на дискриминация, основана на пола. Продължава да съществува и т.нар. „Gender gap” по отношение на заплащането на мъже и жени, т.е. по-ниското заплащане на жени спрямо мъже за една и съща позиция. Към пола прибавяме и народност, гражданство, произход. Често религията или вярата на жените бежанци също може да е причина за дискриминация. Всичко това обуславя едно рисково положение на жените бежанци по отношение на дискриминацията на работното място или още в процеса на търсене на работа.
Често дискриминационното отношение спрямо жените бежанци на пазара на труда може да се окаже извън понятието за дискриминация, което се съдържа в законодателството.
Езиковата бариера им пречи да използват популярните платформи за намиране на работа в България, което спира и достъпа им до свободни позиции. Частните фирми, желаещи да включат получили международна закрила лица в работната си сила, трябва да осигурят или да финансират курсове по български език за служителите бежанци. Тази практика трябва да бъде финансирана и от държавата. Националната програма за обучение и заетост на чужденци предвижда обучение от 180 учебни часа по български език на безработни лица, получили статут на бежанец или хуманитарен статут. Програмата обаче е прекратила срока си на действие на 31.12.2020 г и все още не е издадена заповед за удължаването ѝ. Много от запитаните фирми в България посочват, че основният проблем е в честите промени и противоречия в законодателството.
В много европейски държави са създадени стимули, за да се оказва подкрепа на предприятията за интеграция на бежанците както чрез езикови и професионални обучения, така и чрез субсидии от страна на държавата. Например в Швеция работодателите имат право на възстановяване на данъка върху заплатите при осигуряване на работа на бежанец, в Дания работодателите получават бонус, ако осигурят заетост на такова лице, а в Германия е създаден специален уебсайт с информация за трудовите права, представен на няколко езика. Във Финландия работодателите могат да бъдат освободени от задължението да заплащат разходи за труд извън тези за работна заплата. В Италия частните фирми са изиграли ключова роля в работата с малките местни общности в селските региони, за да бъдат те подготвени за интеграцията на бежанци.
В България е изключително важно да се създадат възможности частният сектор да включва търсещи и получили международна закрила лица в своята работна сила. Редица фирми могат да бъдат дадени като примери за добри практики. Сред тях са фирми в сектора на бързото хранене, производството на облекло и потребителски стоки, фирми в сферата на високите технологии и други. Сред предлаганите от тях бонуси са ваучери за храна или транспорт, собствен център за обучение и безплатно жилищно настаняване на бежанците от фирма в сферата на облеклото, както и допълнителни езикови курсове за новите служители.
Разбира се, не всяко предприятие разполага с достатъчно ресурси, за да се включи толкова активно в подкрепа на бежанската общност. Затова ключова роля тук имат държавните институции, както и неправителственият сектор.
Въпреки че страната ни продължава да бъде транзитна държава и много малък брой бежанци имат желание да се установят за постоянно тук, направеното от нас изследване показва, че България не е подготвена за интеграцията на жените бежанци. Те се изправят пред редица трудности, които ги поставят в уязвима позиция, поради което имат нужда от адекватна подкрепа както от публичния, така и от частния сектор.
Десислава Павлова, Мария Дянкова, Аслъ Караосман, Анна Великова са авторки на доклада „Жените бежанци и техният достъп до пазара на труда в България”, разработен в рамките на проекта DEFEND: „Подготвяне на ново поколение млади защитници на основните права на бежанци и мигранти“
[1] Доклад за дейността на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет за 2018 г.
[2] Закон за насърчаване на заетостта, чл. 18, ал. 3, т. 3[:]
