Когато се оценява ефективността на дадена политика, трябва да се вземе предвид произходът на идеята, за да се разбере мотивацията. 2012 г. разкрива много за началото на „Един пояс, един път“ и какво е постигнало през последното десетилетие. През 2012 г. стратегическите, дипломатически и икономически отношения на Китай със света бяха дълбоко разтревожени. Стратегически териториалните и военните конфликти в Южнокитайско море и Източнокитайско море бяха много важни.
По този начин прилагането на „Един пояс, един път“ беше част от стратегическото предложение „Китай отива на запад“ за деескалация на челните конфликти в морска Азия чрез засилване на свързаността на евразийската земя. Китай също се сблъска с нарастващия икономически обхват на Америка с преговорите за Транстихоокеанското партньорство (въпреки че оттогава то беше отменено). За разлика от настоящата Индо-тихоокеанска икономическа рамка, Транстихоокеанското партньорство излага високи стандарти и отворен достъп до пазара. В допълнение към този външен натиск, индустриалният свръхкапацитет и замърсяването на околната среда бяха високи в Китай и местната икономика беше на ръба на колапса.
Основното постижение на „Един пояс, един път“
Основното постижение на „Един пояс, един път“ беше да осигури сплотена и разрешителна среда за държавните агенции и бизнеса да търсят изход. Разнообразните проекти и послания на „Един пояс, един път“ показват, че решенията на Китай за тези икономически проблеми са разнообразни. Не всички от тях са били ефективни.
Данните обаче показват, че стратегията „Един пояс, един път“ е до голяма степен успешна. Например към 2021 г. Китай е подписал меморандуми за разбирателство със 140 държави и 32 международни организации, сред които 46 са в Африка, 37 в Азия, 27 в Европа, 11 в Северна Америка, 11 в Тихия океан и осем в Латинска Америка. Освен това през 2012 г. изходящите преки чуждестранни инвестиции на Китай бяха 82 милиарда долара, но през 2020 г. те вече бяха 154 милиарда долара, класирайки се като инвеститор номер едно в света в чужбина. Увеличението на китайските инвестиции в страните от „Един пояс, един път“ също е впечатляващо.
Освен това Китай изясни и засили насоките за „Един пояс, един път“, които вероятно ще оформят бъдещото изпълнение на проекти. Например, политическото ръководство призова „Един пояс, един път“ да премине от визия към действие, а бъдещите проекти на „Един пояс, един път“ да съответстват на „зеленото и устойчиво развитие“. Държавата също така е посочила три мисии занапред:
1 – Насърчаване на растежа: споделяне на опита в развитието на Китай; свързване с други национални икономики; укрепване на дългосрочната основа за световно развитие.
2 – Реглобализация: възстановяване на баланса на морската и сухопътната глобализация; възстановяване на по-приобщаваща и справедлива глобална икономика; “дезападняване” (децентрализиране).
3 – Нов регионализъм: Икономически коридори и пояси, за разлика от конвенционалните икономически съюзи и зони.
„Един пояс, един път“ тясно свързан с глобализацията на Западен Китай
И накрая, когато „Един пояс, един път“ наближава десетгодишна възраст, интегрирането му с вътрешните приоритети става по-систематично. Сред коридорите наземният „Един пояс, един път“ е тясно свързан с развитието на Синдзян и глобализацията на Западен Китай. Базираният по море „Един пояс, един път“ е тясно свързан със стратегията за Големия залив около Хонконг и морската експанзия на Източен Китай. Освен това китайските държавни предприятия разширяват своите инвестиции и операции в зелената икономика, цифровата инфраструктура, строителната индустрия и железопътния транспорт.
Като се има предвид този успех, има ли вероятност Китай да доминира световната икономика през следващите години?
Накратко, не. Китай няма да доминира в света. Капиталът на САЩ, многостранните институции и европейските инвеститори имат повече сила, престиж и мрежи в световен мащаб, отколкото техните китайски партньори. Западните заеми и инвестиции все още са предпочитани пред китайските, независимо дали в Европа, Африка или Азия. Освен това САЩ и техните съюзници, като Европейския съюз (ЕС), Япония и Южна Корея, имат технологична мощ, развити икономики и устойчива инфраструктура. Заедно те предлагат конкурентно предимство на „Един пояс, един път“ на Китай и доказателство, че икономическото присъствие на Китай е преувеличено.
По същия начин ръководеният от САЩ икономически ред и демокрация имат дълбоки корени по целия свят. Опитът на Китай да подкопае тази глобална идеология вероятно ще бъде безполезен. Китайската културна, социална и икономическа система не може лесно да се научи и да се приеме другаде.
„Един пояс, един път“ обаче показва специфична сила в китайския капитализъм, който става глобален. Трябва да се отбележи, че координацията между държавната бюрокрация и бизнеса е много ефективна. Освен това държавните предприятия в Китай могат цялостно да развиват инфраструктура, проекти за препитание, обучение на работници, медицински и здравни доставки и изграждане на общност. Въпреки това, тази сила може да бъде и слабост. Сливането на участници и взаимовръзките между проектите правят прозрачността и отчетността много трудни.
Дали успехът на „Един пояс, един път“ е победа за Китай или за света? Тогава кои са победителите и губещите?
Въпреки че критиката е цензурирана в Китай, подкрепата за „Един пояс, един път“ не е единодушна или универсална. Части от обществото са загрижени за въздействието върху засилването на конкуренцията между Китай и САЩ или разточителството в инвестициите и инфраструктурата на „Един пояс, един път“. Но „Един пояс, един път“ облагодетелства основни политически групи в Китай, включително местни правителства, които инвестират в глобализацията и растежа, бизнеси, разширяващи се в чужбина с държавно финансиране, национални агенции, използващи платформи „Един пояс, един път“, и научни общности, придобиващи експозиция, опит и експертни познания в разбирането на света.
Извън Китай страните, приемащи „Един пояс, един път“, в различна степен са получили значителни инвестиции, инфраструктура и заеми. Дори когато проектите са просрочени или поставени на пауза, приемащите страни могат да научат ценни уроци и да придобият ценен опит в развитието на инфраструктурата и ангажирането с китайския капитал. „Един пояс, един път“ обаче не е чудо. Не може да трансформира места, които все още не са на прага на излитане. Нито пък може да реши напълно предизвикателствата на Китай във вътрешния и глобалния план. Въпреки това през последните десет години инициативата е неразделна част от глобалната политическа икономика и вероятно ще продължи и в бъдеще.
Източник: Global Development Policy Center
Превод: Филип М. Павлов
