В последните години Европа преживява пренасочване на обществена и
икономическа енергия към отбранителния сектор – сфера, която дълго време беше разглеждана като второстепенна. Изострените геополитически напрежения, войната в Украйна, енергийната криза и отслабването на глобалния ред доведоха до драстично увеличаване на военните бюджети, подкрепено от обществени страхове и политическо одобрение. В този контекст се въвежда концепцията за т.нар. „военно кейнсианство“ – идеята, че инвестициите в отбраната могат да стимулират
икономическия растеж и да осигурят заетост чрез държавна намеса.
На пръв поглед тази концепция изглежда разумна: държавата инвестира в индустрия,
създават се работни места, развиват се технологии, а икономиката се активизира. Но
зад тази повърхностна логика се крие сериозен икономически, социален и
екологичен риск. Военният кейнсианизъм не предлага устойчив модел за развитие,
напротив, той създава дългосрочни зависимости, които подкопават икономическата
ефективност и демократичната стабилност.
На икономическо ниво, военната индустрия е значително по-малко ефективна в
създаването на работни места, отколкото други сектори. Според изследване на
Институт „Уотсън“ за международни и обществени въпроси към Университета Браун,
всеки инвестиран 1 милиард долара в отбраната създава около 6 900 работни места,
докато същата сума, вложена в образованието, здравеопазването или възобновяемите
енергии, създава между 12 000 и 19 000 работни места. Военният сектор e
неефективен от социална гледна точка – технологиите, развивани в него, често са
строго ограничени до военна употреба и не водят до разпространение на иновации в
гражданската икономика.
Освен това, възникват опасни връзки между държавата и оръжейните компании, които получават политическо влияние чрез лобизъм и непрозрачни договори. Корпорации като Rheinmetall, BAE Systems, Leonardo и Thales не само печелят от държавните поръчки, но често участват в оформянето на самата отбранителна политика. Това създава един кръговрат: колкото повече се милитаризира обществото, толкова повече расте натискът за нови разходи и нови въоръжения, независимо от реалните нужди или заплахи.
От гледна точка на околната среда, военната индустрия е сред най-големите
замърсители, а въоръжените сили остават извън рамките на международните
климатични споразумения. Производството на бойна техника, поддръжката,
логистиката и операциите на терен генерират огромен въглероден отпечатък, който не
се отчита в националните или международни климатични цели. Европейските
армии са едни от най-големите институционални потребители на енергия и ресурси, но
същевременно остават извън обхвата на зеления преход. Този парадокс подкопава целите на Европейския съюз за климатична неутралност и разкрива противоречие в политиките на Съюза.
Социалните последици също са сериозни. Милитаризацията пренасочва обществени ресурси от изключително ключови сектори като здравеопазване, образование, социални грижи и зелени технологии. В Германия, например, беше създаден специален фонд от 100 милиарда евро за модернизация на армията, докато редица болници са застрашени от фалит, а учителите настояват за подобряване на условията на труд. В Полша, Литва и Естония военните разходи надхвърлят 4% от БВП, докато социалното неравенство се задълбочава. Това създава опасна дисбаланс между сигурността и доброто състояние, която може да разруши социалния договор в демократичните общества.
Историческите примери също не са в полза на военния кейнсианизъм. През XX век
САЩ поддържат високи нива на военни разходи, особено по време на Студената война. Резултатът се отличава с краткосрочен икономически растеж, последван от
деиндустриализация, социална поляризация и влошаване на икономическите
неравенства. Много икономисти, включително носители на Нобелова награда,
твърдят, че военните инвестиции могат да поддържат номинален растеж, но не
социална устойчивост. Тази зависимост от военния сектор води до изкривяване на
икономиката, в която изчезват мирът и сътрудничеството.
Освен всичко това, милитаризацията формира култура на страх, която подкопава
доверието между хората и между държавите. Когато политическата реч се основава на
заплахи, врагове и национална мобилизация, се отваря врата за национализъм и
отслабване на демократичните институции. В такъв климат става все по-трудно да
се защитават човешки права, да се насърчава гражданско участие и да се изграждат
мостове между нациите. Публичният дебат се заменя с милитаристка пропаганда, а
реалната политика с реторика на силата.
В дългосрочен план, Европа рискува да загуби глобалната си конкурентоспособност, ако пренасочи твърде много ресурси към отбраната за сметка на иновациите, устойчивата икономика и зелените технологии. Докато Китай, Индия и САЩ инвестират в изкуствен интелект, биотехнологии и зелена индустрия, Европейският съюз може да остане заседнал в модели от миналото с остарели производства, висока бюрокрация и не особено добра адаптивност. Милитаризацията може временно да прикрие икономическата слабост, но няма как да я преодолее. А в условията на глобална конкуренция забавянето в инвестиции в знание и технологии може да струва дълго време изоставане.
Алтернативата е ясна и вече съществува под формата на „зелено кейнсианство“. То
представлява стратегически инвестиции на държавата в области с висока социална и
икономическа възвръщаемост. Възобновяемата енергия, обществените услуги,
образованието, дигиталната инфраструктура и предприемачество могат да осигурят по-висока производителност, повече работни места и по-голяма устойчивост на кризи. Този модел предлага визия за икономика, която не е изградена около страха, а около възможностите, сътрудничеството и дългосрочния напредък. Той не само е по-етичен, но и икономически по-разумен.
Разбира се, отбраната е необходима част от държавната политика. Никой не отрича
правото на страните да се защитават и да поддържат минимален отбранителен
капацитет. Но отбраната не трябва да се превръща в основна икономическа
стратегия, нито да бъде представяна като път към просперитет. Истинската сигурност
се гради чрез доверие, международно сътрудничество, справедливост, достъп до
образование и здраве, както и чрез икономическа устойчивост.
Военното кейнсианство на пръв поглед звучи добре, но то е скъпо, краткосрочно и в крайна сметка разрушително нещо. Европа има исторически шанс да избере по-разумен път. Път, в който силата се измерва не чрез брой танкове, а чрез качеството на живот, социалната стабилност и технологичния напредък. Силата не идва от армията.Тя идва от идеите, солидарността и способността да се изгражда бъдеще, а не да се подготвя война.
Ния Понева
Източници:
Garrett‑Peltier, H. (2014). The Job Opportunity Cost of War. Watson Institute. Получено от https://watson.brown.edu/costsofwar/files/cow/imce/papers/2014/The%20Job%20Opportunity%20Cost%20of%20War2014.pdf
Garrett‑Peltier, H. (2017). Job Opportunity Cost of War. PERI, UMass Amherst. Получено от https://peri.umass.edu/publication/job-opportunity-cost-of-war/
Stockholm International Peace Research Institute. (2024). Trends in world military expenditure, 2023. Fact Sheet.
IPS Journal. (2024). Military Keynesianism is a dead end — both economically and politically. Получено от https://www.ips-journal.eu/topics/democracy-and-society/military-keynesianism-is-a-dead-end-both-economically-and-politically-8299/
Brown University News. (2017). Study says domestic, not military spending, fuels job growth.
