Анализирането на политическата и дори философската идеология на Еманюел Макрон не е лесна задача. Отвъд присъщата сложност на всяка политическа траектория, оформена от избори и изявления, случайност и обстоятелства, възниква рискът за изкуствено налагане на чужди исторически модели върху политиката на XXI век или по-конкретно – ограничаване на кариерата и политическата визия на Еманюел Макрон в една-единствена категория.
Сред множество книги и документални филми, посветени на Макрон откакто той поема президентския пост, малцина са се опитали да анализират политическата мисъл на президента на републиката: знаем ли всъщност дали той е либерал или републиканец, центрист, десен или ляв, технократ или демократ? Има ли той идеология или е „химически чист“ прагматик? Тези въпроси са предмет на книгата на журналиста и есеист Брис Кутюрие.
Кутюрие първо проследява интелектуалното развитие на младия Макрон, преминал от хегелианския идеализъм към по-предпазливото и критично мислене на Пол Рикьор.
Макрон започва да учи философия в университета Париж-Нантер през 1998 г. и пише своята дипломна работа за Хегел, като от него възприема идеята, че историческите събития, понякога противоречиви, са необходими части от едно и също движение към прогреса. Франция може да напредва само като отчита своите „исторически тежести“: различните си революционни, военни и колониални наследства. Политическите лидери са само участници, или по-скоро носители на хода на историята. Да отхвърляш статуквото, като същевременно проповядваш непрекъснатостта на историята – Еманюел Макрон го направи в духа на Хегел! Дори и като антисистемен, той остава в системата и я осъществява. Друг философ, повлиял на Макрон, е и Пол Рикьор. Френският президент също така споделя намерението на мислителя Сен-Симон за трансформиране на обществото – в случая, чрез дигиталната революция.
Кой е Пол Рикьор?
Пол Рикьор е френски философ, известен с идеите си в сферата на херменевтиката – изкуството и теорията на тълкуването. Посвещава кариерата си на въпроса как хората разбират себе си и света около тях чрез езика и разказите. Особено важна е идеята му за „наративната идентичност“ – човек изгражда представата за себе си чрез историята, която разказва за своя живот и действия.
През 1999 г. историкът Франсоа Дос, който тогава е бил преподавател на Макрон, научава, че Пол Рикьор (тогава на 86 години) си търси амбициозен студент, който да му помогне с архивите и редактирането на последната му голяма книга. Дос препоръчва именно 21-годишния тогава Макрон. Годините, прекарани в компанията на философа, са накарали Макрон да смекчи хегелианската идея за крайната историческа цел. Рикьор разглежда обществото като отворено пространство на конфликти, а историята – като неопределеност. Изграждането на консенсус около обща история е ролята на политиката, но не трябва да мислим, че тя може да разреши конфликтите на паметта. Макрон наследява от Рикьор критиката към опасността от прекомерна концентрация на власт, присъща на хегелианското мислене.
Именно в мисълта на Рикьор Кутюрие намира смело обяснение на израза „в същото време“, който Макрон често използва в своите речи. Чрез него Макрон редовно приканва да се смени перспективата, да се вземе предвид „голямата картина“. Това хвърля светлина върху неотдавнашното му изказване за безсмислието да се бориш „за 50 евро жилищна помощ“ на фона на „жертвата“ на Арно Белтрам (полицай, който губи живота си, докато спасява заложник по време на атентат в Париж през 2016 г.) в името на „абсолюта“ на френската история. Изказването на Макрон предизвиква недоволство от страна на гражданите, въпреки че това, което той иска да каже, е че Франция има велика история и истинският смисъл на държавата е в големите ценности и себеотдаването (като подвига на полицая), а не в дребните материални спорове за пари и социални помощи.
В по-прозаичен план Макрон вижда в упражняването на властта необходимостта да се съчетаят нуждите на настоящия момент и дългосрочната перспектива.
„Рикьор ме подтикна да се занимавам с политика, защото самият той не се беше занимавал с нея“, признава Еманюел Макрон през юли 2015 г. Това се дължи отчасти на факта, че неговият наставник по философия, Пол Рикьор му е споделил, че е имал усещането, че не е бил на висотата на събитията от май 1968 г., и че не е посмял „да каже, да заяви нещата“. … когато е бил преподавател в Нантер – именно когато университетът се превръща в огнище на бунтове.
Не изцяло ново
Франсоа Дос, който запознава младия студент с възрастния, осемдесетгодишен философ, разказва за зараждането на това неочаквано „интелектуално приятелство“, което е оформило съдбата на „първия президент-философ на Петата република“. Изразът е смел, но авторът е убеден в неговата обоснованост.
Според Дос връзката между двамата мъже е основополагаща, както показва съвкупността от идеи на Еманюел Макрон относно националната идентичност, светския характер на държавата или Европа. По отношение на преустройството на Европа сходството би било дори „поразително“. По отношение на деликатната тема за обединяването на „разнообразните спомени“ Франсоа Дос предпочита да цитира речта на Еманюел Макрон, произнесена на 16 юли 2017 г. по повод отбелязването на акцията във „Вел д’Ив“, която е свързана с масово арестуване на евреи в Париж по време на Втората световна война: „Франция, като признава грешките си, открива пътя към тяхното поправяне“, като отново набляга на интелектуалната връзка между автора на „Паметта, историята, забравата“ и президента.
Наследник ли е Макрон на Сен-Симон?
Макрон, подобно на Сен-Симон, иска да трансформира обществото чрез дигиталната революция. Но технологичните утопии са по-лесни за постигане от социалните и политическите утопии.
— Пиер Мюсо
Клод Анри дьо Рувроа, по-познат като граф Сен-Симон, e френски мислител, живял през 17-18 век и разсъждавал върху индустриалното общество и технократското управление. Той твърди, че научният прогрес прави политиката отживелица, и че тя може да бъде заменена от правителство на експерти. Сен-Симон, често смятан за един от бащите на социологията, враг на религиите, защитник на научния прогрес и теоретик на „новото християнство“, предназначено да „осигури съдбата на най-многобройната и най-бедна класа“, оказва голямо влияние както върху икономическия либерализъм, така и върху социализма, въпреки че и двете движения се раждат след смъртта му.
Очертава се една обща нишка между президента на Франция и мислителя Симон: мобилността и флуидността (независимо дали са социални, икономически или географски) съставляват ядрото на тяхната визия за обществото. Макрон вярва в общество, в което хората могат свободно да променят социалното и икономическото си положение, да се развиват според способностите си и да не бъдат ограничавани от наследени привилегии и стари бариери. Именно това напомня на идеите на сенсимонианството.
„Да въведем Франция в XXI век“, „да се върнем към хода на историята“… Няма нищо по-типично за системата от този антисистемен дискурс. По-конкретно, Макрон се представя като политик, който се противопоставя на „старата система“ — традиционния френски политически ред, доминиран от утвърдените партии, политическия елит и установените механизми на властта. Но именно чрез това противопоставяне той става част от същата система — и в крайна сметка я оглавява като президент. Подобно на Хегел, който разрешава противоречието чрез диалектичен пирует, Еманюел Макрон също държи и двете страни. Но сега, когато знаем, че всичко е в реда на нещата в системата, трябва ли все пак да се опитваме да се отличим от нея?
Автор: Красимира Илиева
Източници:
https://www.lemonde.fr/idees/article/2018/03/01/ce-que-macron-doit-a-saint-simon_5264383_3232.html
https://www.lesechos.fr/2017/10/ricoeur-et-macron-le-binome-improbable-1235826
https://www.nonfiction.fr/article-9393-le-macronisme-existe-t-il.htm
