Права на децата

0
961

Бяха внесени редица промени в Наказателния кодекс, с които се въведоха по-тежки наказания за престъпления, извършени спрямо деца.

Правителството на Герб обаче пое редица ангажименти, за реализирането на повечето от които не предприе никакви стъпки през 2011 г. В областта на борбата с дискриминацията спрямо деца не бе създадено специално звено за борба срещу дискриминацията на децата към Комисията за защита от дискриминация. Не бе реализиран напредък за промяна на нагласите към мястото и ролята на момичетата и жените в семейството и обществото и не бе гарантирано правото им на развитие и равнопоставеност. Изразяването и зачитането на мнението на децата при взимане на решения, които ги засягат, продължава да не е обект на дейността на държавни и местни органи за закрила на детето. Макар да бе замислено разработване на минимален пакет гарантирани услуги за подкрепа на семейството (социални, здравни, образователни, транспортни), както и механизъм за въвеждането им, все още такъв не е регламентиран законодателно, нито обезпечен ресурсно. Бедността продължава да е основен фактор за липсата на достъп до здравеопазване, образование, семейна среда, социални услуги и пълноценно развитие на децата в България. Приобщаващото образование за деца с увреждания, както и обхващането на всички деца в общообразователни училища продължават да страдат от същите пороци – липса на цялостно правно регламентиране и ресурсно обезпечаване и така постига много по-бавен и уклончив напредък. Стандарти за ранно детско развитие отново не бяха въведени през 2011 г.

Въпреки че бе приета Концепция на младежко правосъдие, която отразява доста точно недостатъците на съществуващата правна и институционална рамка,[1] през 2011 г. не бе отбелязан напредък по отношение на гарантиране правата на децата – правонарушители съобразно международните правозащитни стандарти. Не се проведоха обучения на полицаи, прокурори и съдии за спазване на правата на децата в рамките на досъдебното и съдебното производство. Не се оборудваха специални помещения за престой, изслушване, разпит на деца, включително на деца с увреждания, в производствата, които ги засягат. Не се осигуриха и гаранции за спазване на правата на децата, жертви и свидетели на престъпления. Националният план за превенция на насилието 2010 – 2013 г. не бе приет към края на октомври 2011 г.

Приемната грижа и услугите по подкрепа на осиновяването като законодателно регламентиране и ресурсно обезпечаване продължават да се развиват с твърде бавни темпове, за да са реална алтернатива на институционализирането на деца в риск.

Деинституционализацията на деца с увреждания, живеещи в институции, протича бавно и със съмнителен успех. Посещения на екипи на БХК в домове за деца и младежи с увреждания в края на 2011 г. показаха, че грижата за деца и младежи с животозастрашено състояние не се е подобрила съществено в резултат на оценяването на потребностите и обученията на персонала в специално хранене и интензивно общуване. Съществено подобряване на жизнените показатели на децата в най-тежко положение, както и подобрен достъп до здравни и образователни услуги за всички настанени, не са налице. По данни на правителството, към август 2011 г. шест деца и двама младежи в институции са били реинтегрирани в биологичните им семейства, осем деца живеят в приемни семейства и 29 деца са били осиновени, девет младежи са били настанени в защитени жилища, осем деца са били настанени в центрове за настаняване от семеен тип и шест младежи са били настанени в преходни жилища.[2] За останалите деца и младежи се планира изграждането на социални услуги в общността. Сериозна загриженост поражда продължаващата вече няколко години тенденция в домове за деца със и без увреждания да се изграждат „алтернативни услуги” като центрове за настаняване от семеен тип, дневни центрове за деца с увреждания и защитени жилища. Прави впечатление, че тази тенденция не се отразява в никакви правителствени отчети и не е обект на наблюдение и загриженост от страна на Държавната агенция за закрила на детето и Агенцията за социално подпомагане. Това позволява мимикриране на институционалната система за грижа за деца в „алтернативна”, „общностна” такава по документи, но на практика голяма част от персонала, клиентите, подходът за работа и често сградният фонд се запазват, като единствено се сменят „етикетите” на предоставяната услуга. Така се допуска грубо посегателство спрямо правата на децата и младежите на достъп до качествено образование, здравеопазване, развитие и семейна или близка до семейната среда.

През 2011 г. БХК продължи да получава сигнали за нарушаване на правата на деца, настанени в институции. Те касаеха физическо и психическо насилие от страна на персонала спрямо поверените му деца, системна липса на грижа и подкрепа за конкретни деца, липса на информация за състоянието или местоположението на конкретни деца и младежи. За съжаление, нито проверките от прокурори, нито наблюдението на Държавната агенция за закрила на детето, нито усилията на различни неправителствени организации не успяха да идентифицират ясно проблемите, свързани с насилие и престъпно поведение в домовете за деца, отговорните за това лица и мерките за закрила, от които децата-жертви имат нужда. Така остава загрижеността относно степента, в която държавните и местните органи, ангажирани със закрила на детето, функционират на практика по конкретни случаи и колко ефективно успяват да гарантират правата на децата. От наблюдаваните от БХК случаи не е констатиран нито един, в който координирана и ефективна намеса на държавата да е довела до повишаване благосъстоянието на институционализирани деца.

През 2011 г. не бе постигнат никакъв прогрес в разследванията на случаите на смърт и други увреждания, установени в резултат на съвместната проверка на БХК и Прокуратурата на Република България (ПРБ) в домовете за деца с умствени увреждания през 2010 г.[3] Нито едно от досъдебните производства досега не е завършило с осъдителна присъда.[4] Като цяло ПРБ не води всестранни и пълни разследвания. ПРБ не разследва какви са били грижите за лицата в институции, в които са пребивавали те преди, и дали тези (липсващи) грижи нямат връзка с настоящото им лошо състояние/ смъртта им. Не проверява дали са взети превантивни мерки спрямо лица със снижаващ се имунитет. ПРБ не изяснява обстоятелствата и не събира доказателства за случаи на ненавременна хоспитализация. Прокуратурата не разследва недохранеността на домуващите, нито липсата на рехабилитация. Вместо това, формално приема, че децата са хранени правилно само заради наличието на храна в кухните и изготвянето на седмични менюта. По същия начин, ако има план за рехабилитация, ПРБ приема, че същата е осигурявана на лицето и че е била адекватна, без да провери наистина ли е така.

ПРБ не разследва причините за епидемии в домовете, нито причините, поради които някои домуващи получават възпалителни заболявания на храносмилателната система и възможната връзка между двете. Прокурорите не разследват дали се следят биохимичните показатели на приемащите вредни транквиланти, или пък приемат, че се следят, позовавайки се на свидетелски показания, при положение, че това следва да се установи със съответни медицински документи. В някои случаи прокурорите не спазват собствените си указания за водене на разследване – например, в постановление за образуване на досъдебно производство (ДП) прокурорът указва разпит на пострадалото лице, но такъв не се извършва.

Във всички случаи ПРБ назначава непълни съдебно-медицински експертизи (СМЕ), които не включват експерти по всички заболявания/ състояния на лицата. В някои случаи ПРБ назначава експерти по заболяване, каквото лицата нямат. Не е ясно по какви критерии прокурорите подбират вещите лица; в постановленията няма мотиви за това. Окръжна прокуратура – Стара Загора е единствената, която назначава експерти от населено място, различно от това, където са починали домуващите, за да избегне конфликт на интереси. Винаги, когато се разследва злоупотреба с живи лица посредством администриране на вредни транквиланти, ПРБ назначава СМЕ само по писмени данни, без изследване на самия човек. В някои случаи прокуратурата не назначава необходими експертизи – например, в досъдебно производство (ДП) за изнасилване не назначава акушеро-гинекологична СМЕ. Вместо това е назначена само комплексна съдебнопсихиатрична и психологическа експертиза, която да установи дали момичето може да възприема и възпроизвежда факти, но не и на какво се дължи поведението ѝ, което индицира сексуална злоупотреба. В други случаи изобщо липсват СМЕ, защото прокурорът образува не досъдебно производство, а само предварителна проверка, в рамките на каквато те не могат да се назначат.

Прокурорите често са безкритични към показанията на заинтересовани свидетели, като лица от персонала на домовете, и им се предоверяват, че са полагани „необходимите грижи“. Така те пропускат да съберат показания от незаинтересовани свидетели.

В поне три случая ПРБ необосновано отказва да образува ДП за смъртни случаи и така погубва възможността да се установи причината за смъртта на лицата чрез СМЕ на труп. По някои тежки случаи на противозаконни действия не са образувани все още никакви производства – например за имобилизираните деца в Медвен. Прокуратурата необосновано спира образувани ДП поради неразкриване на извършителя, при положение, че той е сравнително лесно, понякога и формално установим. В два случая ПРБ спира ДП до извършването на СМЕ, но след това необосновано дълго не възобновява производството (въпреки че СМЕ би трябвало отдавна да е готова).

На второ място, изводите на ПРБ в повечето случаи са повърхностни и неправилни. ПРБ винаги кредитира необоснованите заключения на вещи лица, че развитието на възпалителни процеси на горните дихателни пътища вследствие залежаването на лицата се дължи на липсата на двигателни възможности на същите, вместо на неосигуряването на рехабилитация и раздвижване. Същевременно, не се назначават СМЕ с експерт-рехабилитатор, нито с пулмолог (а има множество деца с пневмонии). Прокурорите винаги кредитират необоснованите заключения на вещите лица, че измършавяването на лицата се дължи на техните заболявания, вместо на неправилно по състав и метод хранене. В един случай прокуратурата кредитира абсурдно заключение на вещи лица, че смъртоносната кахексия (измършавяване) на лицето била причинена от умствената му изостаналост. От друга страна, прокурорите игнорират изводи на вещи лица, че са налице пропуски в грижата за децата.

В около 70% от случаите прокуратурата игнорира връзката между липсата на надзор върху домуващите и инциденти, които те претърпяват – например, прокуратурата изобщо не разследва отговорността на персонала на дома за смъртта на лице, починало от перфорация на стомаха поради погълнати предмети. В един случай, понеже не открива изрично правило, което да задължава фелдшера, придружил момиче в болницата, да уведоми персонала на болницата, че то се е давело с храна, нито правило, което задължава персонала на болницата да осигури постоянно наблюдение върху детето, така че то да не се задави, прокуратурата приема, че никой не е задължен да осигури надзор над него и няма виновен за смъртоносното му задавяне с храна.

В някои случаи прокурорите констатират недостатъчни и недобри грижи за домуващите, но ги оправдават с „обективни” пречки, като липсата на парични средства, без да анализират тези дефицити като последица от нечие възможно съставомерно деяние.

Много голям дял от постановленията, с които се потвърждават отказите от образуване на досъдебно производство на горестоящите прокуратури, са формални и само възпроизвеждат изводите от първоинстанционните постановления, без самостоятелен анализ. Понякога мотивите разкриват предубеждение – например, „[…] установено е, че [смъртта] е в пряка причинно-следствена връзка с основното психиатрично заболяване – олигофренията […].“ Така става ясно, че прокурорът, като отдава смъртта на олигофренията сама по себе си, смята хората, страдащи от това състояние, за закономерно негодни за живот.

В своите бележки и препоръки по прегледа на доклада на България от 19 август 2011 г. КПЧ изрази загриженост за големия брой деца в институциите въпреки програмите за деинституционализация и препоръча закриване на всички институции за деца и създаване на базирани в общността алтернативи. Комитетът специално отбеляза необходимостта от реформа на правораздаването за деца.

Източник: http://humanrightsbulgaria.wordpress.com/%D0%B4%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B2%D0%B5/