През последните месеци темата за палестинската държавност придоби централно място в международната дипломация. Историческата област Палестина включва днешните Израел и разделените Ивица Газа и Западен бряг на р. Йордан, на които трябва да се създаде палестинската държава.
Западният бряг е разделен на три зони. В Зона А и Зона B живее палестинско население от общо близо 2,8 млн. души. Зона А се администрира само от палестинска администрация, а контролът на Зона B е поделен между палестинските и израелските власти. Зона С е най-голява – около 60% от Западния бряг и включва териториите около зоните А и B, като повечето селища в тях са с израелско население и тя е изцяло под израелско управление. Освен това, Израел упражнява власт върху данъчните постъпления, инфраструктурата, движението на хора и стоки и в т.нар. палестинска автономия.
Това поставя под съмнение дали в сегашния си вид Палестина може да бъде пълноценна държава. Няма териториална свързаност, нито пълноценен суверенитет, като това намалява възможностите за изграждане на държава. Въпросът е дали признаването от други държави може да компенсира тази фактическа липса на държавност или само може да има символично значение.
Палестина по пътя към пълноправно членство в ООН
Идеята за две държави произтича от Резолюция 181 (известен още като „Плана за подялба на Палестина“) на ООН от 1947 г., който предвижда създаването на две държави – еврейска и арабска, а град Йерусалим да е със специален международен статут под управлението на ООН.
След Шестдневната война през 1967 г. Израел завзема Западния бряг, Източен Йерусалим, Газа и Голанските възвишения, а през 1993 г. споразумението от Осло възражда концепцията за двудържавно решение. Въпреки че ООН, ЕС, САЩ и повечето западни държави го подкрепят, заселническата експанзия, разделението между Газа и Западния бряг и липсата на преговори го правят все по-нереалистично. Оттогава непримиримите позиции за граници, палестинските бежанци и статутът на Йерусалим са в основата на застоя. Израел продължава да изгражда селища, а палестинската територия става все по-фрагментирана.
Палестина е официално призната от 147 от общо 193 страни членки на ООН.
До съвсем скоро почти нито една западна страна не беше признала Палестина, като първа след присъединяването към ЕС това направи Швеция през 2014 г.
През 2024-2025 г. редица държави – Франция, Великобритания, Канада, Австралия, Испания, Ирландия, Норвегия, Словения, Малта, Кипър и други, обявиха готовност или вече са признали Палестина. Това е първата подобна координирана стъпка сред държави от Г-8, която променя тона на дебата в международните форуми.
Мотивите са различни и варират от стремеж за запазване на двудържавното решение, до реакция срещу хуманитарната катастрофа в Газа и защита на международното право. Често признаването се обвързва с условия: избори в Палестинската автономия, проведени без участие на „Хамас“, институционални реформи (с гаранции за демократично управление) и „план за демилитаризация на бъдещата държава“. Такива са позициите на Канада, Австралия, докато условията на Великобритания са свързани с прекратяването на израелските военни операции в Газа, отказ на Израел от плановете му за анексиране на Западния бряг и ангажиране с мирен процес.
Настояването за бъдеща демилитаризирана Палестина поражда и въпроса: „Може ли народ да бъде принуден да изгради държава без отбранителна способност?“ Прецеденти съществуват – като Коста Рика, която няма армия, но разчита на международни гаранции. Такъв модел изглежда е неприложим, тъй като Палестина е в регион на активен конфликт, което поставя под съмнение реализуемостта на подобен модел.
САЩ блокират резолюция за пълноправно членство на Палестина в ООН
Американският посланик в Израел, Майк Хакаби, заяви, че „независимата палестинска държава не е цел на американската външна политика”, но Държавният департамент подчерта, че това е лично мнение, а не официална позиция на САЩ. Това засилва впечатлението за дипломатическа двусмисленост и поставя под въпрос ангажимента на САЩ към двудържавното решение.
Въпреки дипломатическата тежест, признанието няма да спре израелския контрол върху Западния бряг или блокадата на Газа. Но то дава нови правни инструменти, а именно засилена легитимност на Палестина в ООН и други международни организации, възможност за водене на международни дела срещу израелски действия, с които се нарушава международното права, и по-силен политически натиск върху израелската политика на заселническата експанзия.
Затова признаването е по-скоро последен опит на Запада да запази релевантността на двудържавното решение, отколкото да наклони везните в полза на едната от двете държави.
За устойчив мир са необходими трудни компромиси от израелските и от палестинските лидери
Паралелно с тези процеси се развива и по-широко глобално обединение извън Запада на държави от Латинска Америка, Африка, Азия и Близкия изток. На конференцията на т. нар. Хагска група в Богота през юли 2025 г. осемте държави участвали от Глобалния юг (Многонационална държава Боливия, Република Колумбия, Република Куба, Република Хондурас, Малайзия, Република Намибия, Република Сенегал и Република Южна Африка).
Но петнайсет държави (като включим и Индонезия, Ирак, Либия, Никарагуа, Оман, Сейнт Винсент и Гренадини) се ангажират да приложат незабавно мерките, включително отказ от трансфер на оръжие към Израел, забрана на кораби, заподозрени в превоз на оръжие, и стъпки за преследване на международна наказателна отговорност.
В Съвместната декларация по приключването на извънредната конференция за Палестина те напомниха за „неотменимото право на народите на самоопределение и недопустимостта на придобиване на територия със сила“, като осъдиха „геноцидните действия в окупираните палестински територии“.
Те призовават за конкретни мерки, включително настояват за оръжейно ембарго по отношение на достъпа на кораби с военен товар до пристанищата и териториалните води на Израел, ограничения върху търговията, като се преразгледат обществени споразумения, за да се избегне подпомагане на окупацията.
В документа е изразена подкрепа за прилагането на т. нар. универсална юрисдикция на Международния наказателен съд (т.е. възможност извършителите на военни престъпления, престъпления срещу човечеството или други тежки нарушения на международното право да бъдат разследвани и съдени, независимо от тяхното гражданство или от мястото, където деянията са извършени) и за международни разследвания на военни престъпления, извършени на палестинска територия, с цел търсене на отговорност от Израел и Хамас. Тези действия показват готовност за координиран натиск отвъд рамките на символичната подкрепа.
Израелската реакция: планирана офанзива и контрол над Газа
Израел излезе с планове за пълна военна окупация на Газа, като премиерът Нетаняху уточни, че „не иска да я управлява“, а да предаде администрацията на „арабски граждански структури“, запазвайки военен контрол. Целта е „да се завърши работата“ и да се елиминира Хамас, което според него е единствената опция за защита и освобождаване на заложници.
Това решение бе одобрено от Кабинета за сигурност, но среща вътрешни резерви и международна критика, тъй като рискува да дестабилизира региона и да влоши хуманитарната криза. Паралелно крайнодесни министри като Бецалел Смоторич лансират нови заселнически проекти като Е1 (проект за построяване на 3000 жилищни единици между Източен Йерусалим и израелското заселническо селище на населения с палестинци Западен бряг Маале Адумим). Този проект прекъсва териториалната свързаност на Западния бряг, тъй като отделя северната част от южната, и практически погребва перспективата за палестинска държава.
Израелската опозиция и правозащитни организации като „Peace Now“ предупреждават, че „стъпките на правителството към анексия гарантират още много години на кръвопролития“. Пред TIME допълват, че „Планът E1 е фатален за бъдещето на Израел и за всякаква възможност за постигане на мирно решение за две държави. Ние стоим на ръба на пропастта, а правителството ни тласка напред с пълна скорост“.
Двудържавното решение – реалистичен път или политическа химера?
От десетилетия формулата „две държави за два народа“ се представя като единствения възможен път към мир. На практика обаче тя изглежда все по-трудно приложима. Израелските селища на Западния бряг се разширяват, Газа е в руини, а политическият ландшафт и в двете общности е фрагментиран и радикализиран. Палестинското общество е разделено между Фатах и Хамас. Това отслабва палестинската позиция, защото няма единна власт, чийто представител е способен да води преговори и да прилага договорености. Израелската десница открито отхвърля компромиси. Всичко това прави реализацията на модела на двудържавно решение все по-съмнителен.
Международните посредници също губят влияние. САЩ, които обикновено са основен посредник, не се ползват с доверие от страна на Палестина, ЕС няма единна политика и реални „лостове за натиск“, а регионалните сили (Египет, Йордания и Саудитска Арабия) имат собствени интереси и рядко действат в синхрон. Освен това те не могат да наложат компромис на Тел Авив.
И все пак, в рамките на международни инициативи, включително Конференция за прилагането на решението за две държави в Ню Йорк, проведена през юли 2025 г., която е продължение на серия от дипломатически усилия, сред които и срещата в Богота, се обсъждат параметри на възможно споразумение между Израел и Палестина. Сред тях са границите по линиите от 1967 г. преди Шестдневната война; „специален международен статут“ за Йерусалим или като столица на Палестина; справедливо решение за палестинските бежанци, регистрирани към Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци относно „правото им на завръщане“ или справедлива компенсация и международни гаранции за сигурност (мироопазващи сили или международни наблюдатели за гарантиране на сигурността на границите на двете държави). Изброените предложения все още обсъждат на международни форуми, но без ясна политическа воля от страна на Израел и палестинската държава, въпреки че последната е заявила, че подкрепя идеята и приема двудържавното решение.
В краткосрочен план западните признания вероятно ще бъдат посрещнати с остри реакции от Израел и ще задълбочат дипломатическата му изолация в някои международни форуми. Инициативи като тази на Хагската група обаче могат да доведат до нов тип санкционен и правен натиск, който не зависи от консенсус в Съвета за сигурност на ООН.
В дългосрочен план шансът за двудържавно решение остава, но ще зависи от политическата воля на двете страни, международната координация, съчетаваща натиск и подкрепа, и вътрешнтаа легитимност на лидерите, за да приложат евентуално споразумение.
Уставът на ООН и съвременните глобални предизвикателства
Признаването на Палестина се основава на принципа за правото на народите на самоопределяне, произтичащ от чл. 1, ал. 2 на Устава на ООН, което единствено е ограничено от правото на суверенитет и териториална цялост. То е основен принцип и норма на междунардното право и като такова легитимира палестинската кауза за национална държава. Израел обаче може да оспорва това като едностранно действие, което не би следвало да води до промяна в статута на териториите без споразумение.
От друга страна, западното обществено мнение отразява предимно конфликта през призмата на хуманитарната катастрофа в Газа – жертви, разрушения, журналисти под обстрел и т.н., докато официалните държавни позиции се движат между „подкрепа за Израел“ и „призиви за мир“.
Признаването на Палестина от западни държави и паралелните действия на Глобалния Юг не са панацея, но поставят конфликта в нова рамка – от регионален сблъсък към тест за устойчивостта на международния ред. На практика Израел контролира цялата територия между река Йордан и Средиземно море. Много анализатори вече твърдят, че „двудържавното решение умира, защото еднодържавното вече съществува“, само че е с различни права за евреи и палестинци. Ако международната общност истински търси решение, трябва да съчетае дипломатически натиск, подкрепа и действия, като подкрепата на страните трябва да продължи и да надгради символите с институционални реалности.
Мирът остава поставен на карта. Ако дипломатическите жестове не се превърнат в реални институционални промени, двудържавното решение рискува да остане символ, а не път към устойчиво уреждане.
Автор: Любослава Петрова
Прочетете още: Израелски удар убива журналисти от Ал Джазира в Газа, „Концлагери“ за палестинци и удар по клиника за деца и жени в Газа: 15 загинали, Синджил – затвор под открито небе
