Тази публикация обобщава изследователски доклад на престижния британски политически институт Chatham House, който анализира актуалното състояние на международните отношения по света.
От седем десетилетия насам ролята на САЩ като гарант на либералния международен ред е била съпътствана от разбирането, че те са изключителна сила и че мултилатералните институции трябва да отразяват това. Днес тази двойнственост се е превърнала в заместване на национализма с глобализъм, на многостранните действия с едностранни, подкопавайки изграденото доверие на международната общност към Съединените американски щати.
Кои са корените на нарастващото недоверие към американската демокрация в глобален мащаб?
Два основни фактора отслабиха двупартийния консенсус в САЩ: първият е нарастващото усещане, че военните интервенции не оправдават националния интерес, а вторият – мнението, че свободната търговия, особено чрез Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA), вреди на работните места. Възходът на Китай и глобалната финансова криза увеличиха недоверието към глобализацията, което доведе до политически обрат, включително оттегляне от Транстихоокеанското партньорство и блокиране на реформи в международни институции. Пандемията COVID-19 и нарастващото влияние на Китай задълбочиха тези проблеми, а политическите разделения в САЩ след 2016 г. засилиха усещането за несигурност сред съюзниците.
Прочетете повече:
Кулминацията на недоверието настъпва с тазгодишните събития – замразяване на чуждестранната помощ, закриване на Американската агенция за международно развитие (USAID), оттегляне от Парижкото споразумение и СЗО, заплахи за анексиране на Канада, Панамския канал и Гренландия, намеси във вътрешната политика на Европа, изключване на европейските лидери от мирни преговори с Русия и въвеждане на безпрецедентни мита.
Как се пренареждат пластовете на международната сцена?
Китай засилва дипломатическото си присъствие чрез активно участие в международни формати и институционализирани диалози, а при липса на подходящи платформи създава собствени, често без участието на САЩ, за да насочва глобалния дневен ред в своя полза. Успоредно с това страната модернизира армията си, разширява военното си присъствие и работи за технологична и икономическа независимост. Въпреки призивите към Европа за „стратегическа автономия“, подкрепата за Москва по време на войната в Украйна накърнява доверието на Запада към Пекин.
Русия смята, че световният ред претърпява промени и иска да го замени с многополюсен модел, където тя доминира в постсъветското пространство. Инструментите за това са: Организацията на договора за колективна сигурност, Евразийския икономически съюз, Шанхайската организация за сътрудничество и БРИКС. Въпреки войната в Украйна, Русия успява да укрепи регионалните си връзки чрез привличане на емигранти от тези страни, икономическо сътрудничество и заобикаляне на наложените ѝ санкции, като същевременно търси подкрепа от Глобалния юг срещу американската хегемония (напр. Бразилия отказва военна помощ за Украйна и обвинява и двете страни за конфликта). Москва неуспешно се опита да предложи алтернативен наратив за „традиционните ценности“, използва дезинформация и критика към признаването на Косово като пример за двойните стандарти на Запада.
Иран се противопоставя на САЩ и либералния ред чрез идеята за „съпротива“, като се възползва от отслабването на американското влияние в Близкия изток, използвайки ‘‘пристрастието“ на либералния международен ред към Израел като аргумент в своя защита. Техеран вижда либералния ред като инструмент на американска хегемония (особено след оттеглянето на президента Доналд Тръмп от Съвместния всеобхватен план за действие, т.е. международното споразумение за иранската ядрена програма) и този възглед засилва отношенията му с Китай и Русия, но не му е осигурил военна или икономическа подкрепа. Въпреки това Иран се стреми към/обмисля… създаването на евразийски икономически блок с Русия и Китай, който да му помогне да заобиколи санкциите и да оспори доминиращата роля на САЩ в глобалната икономика. Ислямската република изгражда външната си политика върху стратегията за „изнесена отбрана“, но след сериозни удари върху регионалните му съюзници през 2024 г., ефективността на тази стратегия е поставена под съмнение.
Германия разчита на отворени пазари и подкрепя глобалната търговия чрез ЕС и Световната търговска организация (СТО), като основен партньор й остава САЩ. Последните години обаче показаха промени в подхода й – след руската инвазия в Украйна през 2022 г. Германия прекрати зависимостта си от руски газ и увеличи разходите си за отбрана, достигайки целта на НАТО от 2% от БВП. В същото време тя поддържа търговия с Китай, най-големия си пазар извън Европа, въпреки политическите напрежения.
Франция се възприема като глобален лидер и използва ЕС като платформа за противодействие на хегемонията на САЩ и Китай. Страната настоява за европейска стратегическа автономия – например, чрез инициативи за обща отбрана като PESCO. Франция също така разширява влиянието си в Глобалния юг, като поддържа тесни връзки с бивши колонии в Африка и инвестира в проекти в Индо-Тихоокеанския регион. „Завръщането на геополитиката“ се разглежда като неизбежно и е в основата на фокуса на страната върху необходимостта Европа да защитава интересите си по-настойчиво чрез конкуренция, а не чрез сътрудничество.
Япония поддържа близки отношения със САЩ, които са основа на сигурността й срещу заплахи като Китай и Северна Корея, но е несъгласна с акцента върху универсални ценности. Страната би предпочела по-прагматичен подход от САЩ, фокусиран върху суверенитета. Япония се адаптира към многополюсния свят, като укрепва връзките си с регионални партньори като Австралия и Индия чрез формати като „Четиристранния диалог“ (QUAD). В същото време тя защитава икономическите си интереси в Азия – японски дипломати заемат важни ръководни постове в агенциите на ООН за помощ при бедствия, поддържането на мира, бежански въпроси и др.
Турция следва опортюнистичен подход. Тя търси автономия чрез гъвкави връзки със Запада, Китай и Русия. Вместо да се придържа строго към един съюз, Анкара маневрира между силите, за да максимизира своите интереси – било то в търговията, отбраната или регионалното влияние. Членството й в НАТО я свързва със Запада, но тя не желае да бъде напълно зависима от САЩ. Например, закупуването на руски системи С-400 през 2019 г. предизвика напрежение с Вашингтон, но показа решимостта й да разнообразява партньорствата си. Турция инвестира в проекти като „Среден коридор“ от инициативата „Един пояс, един път“, за да свърже Китай с Европа през своя територия. Икономическата й политика е амбициозна, но среща предизвикателства заради вътрешни проблеми като инфлацията.
Саудитска Арабия действа прагматично – изгражда икономическата си политика около петрола и координацията в ОПЕК+, като паралелно диверсифицира икономиката си чрез проекта „Визия 2030“, привлича инвестиции от САЩ, Китай и Европа, и балансира стратегически търговските си отношения, за да запази глобалното си икономическо влияние. Избягвайки обвързване с един лагер, както относно търговската война между западната и източната суперсила, така и спрямо военния конфликт в Украйна – тя не наложи санкции на Русия и продължава да си сътрудничи с Москва за регулиране на петролните пазари, но в същото време предоставя хуманитарна помощ на Киев и участва в дипломатически инициативи за спиране на войната.
Индия следва стратегия на прагматичност и частично приема либералния ред (като се дистанцира от правата на човека и интервенционизма). Индийската република е по-скоро реформаторска, тъй като се стреми към промени в международната система, но не чрез разрушителни средства. По този начин Ню Делхи нарича себе си „приятел на света“ (видно от председателството на Г-20 и приемането на Африканския съюз в групата). Външната политика на Индия при управлението на министър-председателя Нарендра Моди съчетава стари и нови подходи – продължава традицията на стратегическа автономия, като поставя акцент върху културната идентичност, особено на фона на нарастващото съперничество между САЩ и Китай. Ню Делхи все повече задълбочава сътрудничеството с Вашингтон (но е дистанциран от идеята за военен съюз), възприемайки се като балансьор срещу нарастващото китайско влияние.
Подобно на Индия, Бразилия иска реформа на международните институции, включително постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. За разлика от Индия обаче, Бразилия приветства възхода на Китай, особено заради търговските и инвестиционни възможности. Засилващото се напрежение между САЩ и Китай поставя под натиск неутралната позиция на Бразилия, като още разкритията от 2013 г. за шпионаж на САЩ срещу президента Дилма Русев прекъснаха сближаването между държавите и затвърдиха у бразилските политици убеждението за нуждата от многополюсен ред.
Индонезия поддържа политика на неутралитет и стратегическа автономия. Джакарта осъзнава разпадащия се международен ред и е загрижена за бъдещето на глобалната мултилатерална система, особено в контекста на ООН. Исторически Индонезия предпочита регионален ред, създаден от страните в Югоизточна Азия без външна намеса, но при нужда, тя приема ролята на САЩ в поддържането на сигурността и подкрепя неофициално присъствието на американския флот заради заплахата от китайска експанзия в Южнокитайско море. Въпреки това, при управлението на американския президент Барак Обама отношенията със САЩ се задълбочават, докато при Тръмп се ориентират към по-близки икономически връзки с Китай. Войната в Газа и про-израелската позиция на президента Байдън водят до спад в подкрепата за САЩ сред индонезийските елити.
Какво следва?
Всичко това бележи началото на нов етап в международните отношения, характеризиращ се с „пренареждане“, обусловено от редица структурни фактори.
Европа е подложена на натиск от президента Тръмп да се ангажира със собствената си отбрана, а лидерите на континента се подготвят за по-непредсказуеми и потенциално враждебни отношения със САЩ. Ако има консенсус между разгледаните тук държави, то той е, че бъдещето на либералния международен ред е много несигурно.
По материала работи: Емма Горова
