[:bg]На 6 март 2011 г. в градчето Дараа, Южна Сирия, властите задържат петнадесет младежи, рисували антиправителствени графити. По време на разпитите юношите са малтретирани и изтезавани. Роднини и приятели искат освобождаване на задържаните. Полицията открива огън срещу тълпата – четирима души умират. На следващия ден в града започва масово въстание, което бързо се разпространява в съседните градове и села. Така започва конфликтът в Сирия, пише известният руски анализатор Андрей Кортунов в статия по повод дестегодишнината от тези събития за изданието „Global Brief“.
По думите му конфликтите през 21 век могат да продължат с десетилетия, като ту се разгарят, ту утихват, но никога не завършват с окончателна победа на една от страните. Освен Сирия, примери за това са и Афганистан, Сомалия и Колумбия.
Тъжният юбилей от трагичните събития от март 2011 г. е повод да разгледаме предварителните изводи от сирийския конфликт, пише Кортунов.
Кой загуби и кой спечели в хода на десетилетното въоръжено противопоставяне?
На първо място, загуби самата Сирия. Както казват арабите, „Египет е главата на арабския свят, Сирия – негового сърце“. Ако продължим тази аналогия, в такъв случай арабският свят преживя инфаркт на миокарда. Загинаха около половин милион души, над 7 млн. са бежанци или вътрешноразселени лица. Икономиката и инфраструктурата на страната бяха почти напълно разрушени. От една от най-успешните държави в региона, Сирия се превърна в център на международни терористи и игрално поле за изясняване на отношенията между иранци и израелци, турци и кюрди, шиити и сунити, руснаци и американци.
Западът също загуби. Провилаха се опитите за смяна на режима в Дамаск и задържане на либерално-демократичния характер на сирийската опозиция. Режимът устоя на военния натиск, икономически санкции и международната изолация. Опозицията се разми сред ислямските радикали, нямащи нищо общо със западните ценности. САЩ запазват символично военно присъствие в североизточна Сирия, а Европейският съюз дори не е в състояние да определи новата си стратегия по въпроса.
Можем ли да считаме Русия за победител?
От тактическа гледна точка – да. Успешната и относително евтина руска военна операция превърна Москва в главен външен играч на сирийското поле. Въпреки това обаче и въпреки петте години на пряко участие във военния конфликт, Москва няма изграден план за излизане от него. Степента на влияние на Москва върху режима в Дамаск също е открит въпрос – кучето ли върти опашката или опашката – кучето?
Може би главният облагодетелствал се е Турция?
Изграждането на буферни зони в Идлиб и на север безспорно е заслуга на Реджеп Ердоган. Но доколко наистина Анкара контролира ситуацията в Идлиб? Този незарастващ гноен абсцес точно до турската граница може да се спука по всяко време, заливайки съседните турски региони със своето съдържание.
Вероятно има основания лаврите да се дадат на Ислямска република Иран. Иранското присъствие в Сирия има стратегически и дългосрочен характер и през годините на войната то достигна ново ниво. Появи се коридор, свързваш Иран с Ливан и Средиземно море, а възможността на Иран да подкрепя „Хизбула“ и да оказва натиск върху Израел се разшири. Но никакво иранско присъствие в Сирия не може да промени факта, че Сирия е била и остава предимно сунитска държава, в която възможностите на шиитския Иран неизбежно остават ограничени.
Какво можем да очакваме в бъдеще?
Андрей Кортунов започва с няколко заключения какво най-вероятно няма да се случи.
Първото е, че не е възможно да бъде възстановена териториалната цялост на страната, отчитайки задънената улица в Идлиб и в контролираните от кюрдите североизточни райони на страната, но не може да се допусне и окончателно разделяне на държавата. То би имало непредсказуеми и крайно негативно последствия за съседните страни и региона като цяло.
Второто е, че пълното завръщане на бежанците по родните им места няма да се реализира. Повечето най-вероятно ще останат, където вече са се установили – в Европа и в Близкия изток.
Трето, няма да станем свидетели на никакъв план за възстановяване на Сирия на стойност 100 или 200 млрд. долара. В условията на пандемия и икономическата криза нито европейските, нито страните в Персийския залив имат ресурсите за подобно нещо.
Четвърто, режимът на Башар Асад ще демонстрира чудеса при оцеляването, като е вероятно самият режим да оцелее, дори и ако Башар Асад слезе от сцената.
Пред Сирия се очертават две главни задачи. Първата фундаментална задача е предотвратяването на нова ескалация на конфликта. За целта трябва да бъде съхранен Астанският формат на преговори по Сирия (с участието на Иран, Русия и Турция, бел. ред.).
Задачата максимум е Дамаск да бъде мотивиран да започне предпазливи реформи, дори и да са чисто икономически. Както Москва, така и Техеран имат интерес от намаляване на разходите, свързани с присъствието им в Сирия. А това е невъзможно, без да се повиши ефективността на сирийската икономика, без постоянна борба с корупцията, без промяна в съдебната система на държавата.
Икономическите реформи могат да бъдат последвани от контролирана политическа либерализация или поне по-последователна борба срещу най-въпиещите случаи на произвол от страна на сирийските сили за сигурност. От своя страна, Западът би могъл да създаде допълнителни стимули за подобна еволюция, като увеличи гъвкавостта на икономическите санкции срещу Дамаск.
Източник: Global brief
д-р Андрей Кортунов е генерален директор на Руския съвета по международни въпроси (РСМД), преподавател и водещ експерт по международни отношения
По публикацията работи: Галена Косева[:]
