2020 беше богата на събития. Засега 2021 не изостава по конфликти и катастрофи от предшественицата си. В тази статия сме събрали 10 от най-големите световни конфликти, които да следите до края на годината.
1. Афганистан
Въпреки малкия, но важен напредък в мирните преговори, много може да се обърка за Афганистан през 2021 г.
След почти две десетилетия борба, правителството на САЩ подписа споразумение с бунтовниците-талибани през февруари 2020 г. Вашингтон обеща да изтегли войските си от Афганистан в замяна на ангажимент на талибаните да забранят на терористи да използват страната за операции и да влязат в преговори с афганистанското правителство.
Отне време мирните преговори в Афганистан да стартират, но в крайна сметка те започнаха в Доха в средата на септември миналата година, въпреки че чак през декември двете страни се споразумяха относно процедурните правила. Нито едните, нито другите проявяват голям интерес към компромиси. Проливането на кръв, ако не друго, е ескалирало. Изглежда, че талибаните са изоставили всякакви първоначални ограничения. През последните месеци се наблюдава повишен брой самоубийствени атентати и по-големи офанзиви в градовете.
Едно от предизвикателствата се крие в това как страните гледат на разговорите. Официален Кабул публично изразява подкрепа за процеса, но висши служители изпитват силно недоверие към талибаните или смятат, че преговорите могат да доведат до края на правителството. Кабул се опитва да забави разговорите, без да противоречи открито на Вашингтон. За разлика от тях талибанските лидери смятат, че надмощието е в ръцете им. Те възприемат оттеглянето на САЩ и мирния процес като отразяващи тази реалност. В рамките на бунтовническите редици много бойци очакват преговорите да осигурят голяма част от това, за което са се борили.
През май 2021 г. се задава крайният срок за пълно оттегляне на войските на САЩ и НАТО, предвидено в сделката от февруари миналата година. Въпреки че Вашингтон твърди, че този срок е условен и зависи от напредъка в мирните преговори, талибаните вероятно ще реагират ядно на големи закъснения. От февруари 2020 г. Тръмп изтегли хиляди американски военни от Афганистан. Допълнителното безусловно оттегляне засили доверието на талибаните и безпокойството на правителството.
Съдбата на Афганистан е най-вече в ръцете на талибаните и Кабул и тяхната готовност за компромис, но ще отнеме време афганистанците да постигнат споразумение помежду си. За да усложни допълнително нещата, новият американски държавен глава Джоузеф Байдън изрази предпочитание да задържи няколко хиляди контратерористични сили в Афганистан. Може да се наложи да избере между това и потенциално успешен мирен процес. Нито талибаните, нито местните власти, чиято подкрепа би била от решаващо значение за успеха на дадено споразумение, няма да приемат неопределено военно присъствие на САЩ.
Ускорено оттегляне на САЩ може да дестабилизира правителството на Афганистан и потенциално да доведе до гражданска война. И обратно, продължителното присъствие може да накара талибаните да се откажат от преговорите и да засилят атаките си, провокирайки голяма ескалация на напрежението. И двете биха означавали, че 2021 г. отбелязва годината, в която Афганистан може да загуби най-добрият шанс за постигане на мир през последните 20 години.
2. Етиопия
В UNA News сме разказвали за случващото се в Етиопия.
Хиляди бяха убити в края на 2020 г. в региона Тиграй в Етиопия, а повече от милион жители бяха принудени да емигрират. Гражданската война там подчерта някои от основните проблеми в страната, особено около етническата федерална система и нуждата от национален диалог.
Въпросът е какво следва сега? Федералните сили напредват и сравнително бързо овладяват столицата на автономния район Тиграй Мекел и другите големи градове. Адис Абеба се надява, че това, което той нарича продължаващата си „правоприлагаща операция„, ще победи останалите бунтовници. Той отхвърля възможността за разговори с лидерите на Народния фронт за освобождение на Тиграй.
Има обаче и много обезпокоителни признаци. Постъпват съобщения за етническо прочистване на тиграйци и разселвания им другаде в страната. Военните от региона Амхара, който граничи с Тиграй, завзеха спорна територия, държана през последните три десетилетия от тиграйците. В конфликта се намеси и Еритрея. Всичко това подхранва сепаратистките настоения в региона.
Ако федералното правителство инвестира сериозно в Тиграй като работи с местната държавна служба, спре тормоза на тиграйците в останалите части от страната и управлява качествено спорните области, вместо да ги оставя на Амхара, може да има някаква надежда за мир. В такъв случай би било изключително важно да се премине към национален диалог, за да се излекуват дълбоките разделения на страната. При липса на подобни действия перспективете са мрачни, въпреки надеждата от само преди година и половина.
3. Сахел
Кризата, обхващаща района на Сахел в Северна Африка, продължава да се влошава като нараства междуетническото насилие и джихадистите разширяват обхвата си. 2020 беше най-смъртоносната година от началото на кризата през 2012 г., когато ислямистки бойци превзеха северната част на Мали, вкарвайки региона в продължителна нестабилност.
Джихадистите контролират или поне присъстват в части от селските райони на Мали и Буркина Фасо и навлизат в югозападната част на Нигер. Засилените френски операции за борба с тероризма през 2020 г. нанесоха някои удари на бойците, разгромявайки местния филиал на Ислямска държава и убивайки няколко от лидерите на Ал Кайда. Тези действия, изглежда, са допринесли и за намаляването на атаките на ислямистите срещу силите за сигурност. Но въздушните удари и убийствата на лидерите не са нарушили командните структури или вербуването на джихадистите. Всъщност колкото повече се натрупват чуждестранни военни, толкова по-кървав изглежда регионът. Дори там, където военният натиск изтласква джихадистите, те са склонни да се връщат, когато операциите стихнат.
Трудно е да се променят условията, при които тези конфликти процъфтяват. Отношенията на държавите с много от техните селски жители се разрушиха, както и традиционните системи за управление на конфликти. В резултат нито държавните, нито традиционните авторитети са в състояние да успокоят нарастващите търкания между общностите, често заради ресурсите. Насилието на силите за сигурност предизвиква допълнително недоволство. Всичко това е златна възможност за джихадистите, които предоставят оръжие и предлагат защита на местните жители и дори се намесват в разрешаването на спорове. Етническите милиции, мобилизирани от властите на Мали и Буркина Фасо, пък подклаждат насилието между общностите.
Дори извън селските райони гражданите стават все по-ядосани на своите правителства. Превратът в Мали от август миналата година – резултат от протести, провокирани от оспорвани избори, но поддържани от широката ярост към корупцията и некомпетентното управление – е най-яркото доказателство. Подобно недоволство измъчва и жителите на Нигер и Буркина Фасо.
Без по-съгласувани усилия за справяне с кризата на управлението на селските райони в Сахел не е ясно как регионът може да избегне по-нататъшни сътресения. Най-общо казано, подобни усилия биха наложили държавите участници и другите да се съсредоточат преди всичко върху посредничеството в местните конфликти, при необходимост да разговарят с джихадистите и да използват получените споразумения като основа за връщането на държавната власт в провинцията. Чуждестранните военни операции също са от значение, но международните участници трябва да наблегнат на мироопазването и да настояват за рефрма на управлението.
4. Йемен
Войната в Йемен предизвиква това, което ООН все още смята за най-тежката хуманитарна катастрофа в света. COVID-19 изостри страданията на цивилни граждани, които вече са засегнати от бедност, глад и различни болести.
Преди година и половина имаше възможност за прекратяване на войната, но воюващите я пропиляха. Бунтовниците хуси преговаряха тайно със Саудитска Арабия, основния външен спонсор на признатото от ООН йеменско правителство, водено от президента Абед Рабо Мансур Хади. Саудитците освет това посредничиха сред антихуситски фракции, които си оспорваха Аден – южен град, който е временна столица на правителството и който беше контролиран от сецесионистичния, подкрепен от емирати Южен преходен съвет (ЮПС) през август 2019 г. В комбинация тези две преговорни пътеки биха могли да служат като градивни елементи за политическия процес при посредничеството на ООН. Вместо това борбата ескалира, особено в Мариб, последната градска крепост на правителството на Хади на север. Отне една година, преди анти-хуситските сили да се споразумеят как да си разпределят отговорностите за сигурност на юг, да отдалечат силите си от фронтовите линии и да сформират ново правителство. Преговорите вероятно ще се сблъскат с по-нататъшни пречки за преместването на кабинета от Аден. Усилията на ООН за мироопазване също стигнаха задънена улица.
Има причи да бъдат спрени както хутите, така и правителството на Хади. Йемен вече не е страната, която беше в първите дни на войната. Хусите и правителството не поддържат дуопол върху териротията или вътрешната легитимност. Други местни участници имат своите интереси и влияние. ООН трябва да разшири рамката си, за да включи и други участници в конфликта, по-специално ЮПС и подкрепяните от емирати сили на брега на Червено море, заедно с племената на север. ООН трябва да започне да планира по-приобщаващ процес, който да насърчи сключването на сделки между всички ключови играчи.
При липсата на промяна на курса, 2021 г. изглежда ще бъде поредната мрачна година за йеменците, при които войната се проточва, а милиони жители на страната стават все по-болни и по-гладни с всеки изминал ден.
5. Венецуела
Изминаха две години, откакто венецуелската опозиция, САЩ и страни от Латинска Америка и Европа провъзгласиха Хуан Гуайдо за президент и предсказаха края на действащият Николас Мадуро. Днес всякакви подобни надежди са наивни. Водената от САЩ кампания за максимален натиск – включваща санкции, международна изолация, подразбиращи се заплахи от военни действия и дори неуспешен преврат – не свали Мадуро. Дори напротив, тези действия са го направили по-силен, тъй като съюзниците му, в това число и армията, са се сплотили зад него, страхувайки се, че падането му ще ги застраши. Условията на живот на венецуелците, опустошени от неспособното правителство, санкциите на САЩ и COVID-19, удариха дъното.
Противниците на Мадуро могат да видят как политическата им съдба се срива. Основанията за президентските претенции за Гуайдо лежат в парламентарното мнозинство, което опозиционните партии спечилиха през 2015 г., в комбинация с аргумента, че преизбирането на Мадуро през май 2018 г. е фалшиво. В момента опозицията е слаба, разделена и едва забележима в Народното събрание. Правителството спечели парламентарните избори през декември, които всички, с изключение на няколко малки опозиционни партии, бойкотираха.
Лошото състояние на опозицията произтича преди всичко от нейния неуспех да доведе до промяна. Стратегията ѝ подценява способността на Мадуро да оцелее, като същевременно надценява готовността на Вашингтон да приложи неясните си заплахи за употреба на сила.
Подкрепящите санкциите също загубиха подкрепата на съперниците на Мадуро, като се има предвид, че тези мерки ускориха икономическия колапс на Венецуела и още повече спомогнаха за обедняването на населението. Повече от 5 милиона жители на страната са избягали. Повечето останали семейства не могат да сложат достатъчно храна на масата, а съдбите на хиляди деца са завинаги променени от необратимата вреда от недохранването.
Екипът на новия американски президента Джоузеф Байдън може да промени начина си на действие, да се откаже от опитите за сваляне на Мадуро и да предприеме дипломатически усилия, насочени към поставяне на основите за споразумение, което да бъде постигнато с помощта както на левите, така и на десните лидери в Латинска Америка.
Освен предприемането на незабавни хуманитарни стъпки за облекчаване на кризата, свързана с коронавируса във Венецуела, новата администрация може също да обмисли възобновяването на дипломатически контакти с Каракас и да се ангажира постепенно да отмени санкциите, ако правителството предприеме значими стъпки като освобождаване на политически затворници и разформироване на полицейски звена, участвали в насилие. Международно подкрепените преговори, насочени по-специално към организирането на легитимни президентски избори, насрочени за 2024 г., могат да доведат до положителен резултат, при условие че и двете страни покажат, че наистина са заинтересовани от компромис.
След две години, прекарани в безплодни и вредни усилия за провокиране на внезапен политически разрив, изграждането на подкрепа за по-постепенен преход е най-добрият път напред.
6. Сомалия
В Сомалия се очертават избори на фона на ожесточени спорове между президента Мохамед Абдулахи Мохамед (известен като Фармаджо) и неговите съперници. Войната срещу ислямистката милиция Ал-Шабааб навлиза в петнадесетата си година, без да се вижда край.
Парламентарните избори бяха насрочени за средата на декември миналата година, но бяха отложени, а президентските бяха планирани за 8 февруари 2021 г. Към април нито едните не са проведени. За Сомалия не е новост да няма избран нов президент, след като мандатът на предишният е изтекъл. Същото нещо се е случвало вече два пъти, при последните двама президенти преди Фармаджо.
Отношенията между Могадишо и някои от регионите на Сомалия – особено Пунтланд и Джубаланд, чиито лидери отдавна са съперници на Мохамед и се страхуват от преизбирането му – са напрегнати, до голяма степен поради спорове относно разпределението на властта и ресурсите между центъра и периферията. Подобен раздор има тенденция да насочи общностите на Сомалия една срещу друга, включително на ниво клан, с все по-ожесточена реторика, използвана от всички страни.
Междувременно Ал-Шабааб остава силен. Групировката контролира големи части от Южна и Централна Сомалия, разширява присъствието си в сянка далеч отвъд това и редовно атакува столицата на страната. Докато самалийските лидери и техните международни партньори признават по принцип, че предизвикателстовото на Ал-Шабааб не може да бъде решено само със сила, малцина формулират ясни алтернативи. Разговорите с терористите може да са опция, но досега лидерите на движението не са показали, че искат политическо споразумение.
7. Либия
Въпреки че в началото на февруари в страната беше избрано ново временно правителство, постигането на траен мир все още е трудно.
През октомври миналата година двете воюващи страни подписаха прекратяване на огъня и битката, която бушуваше в покрайнините на Триполи и на други места в страната от април 2019 г. насам, беше прекратена. В боевете бяха убити около 3000 души и разселени стотици хиляди. Понастоящем фронтовите линии в Централна Либия са замръзнали.
Примирието е добре дошло, но прилагането му изостава. Противниците се ангажираха да изтеглят войски от фронтовите линии, да изгонят чуждестранни бойци и да прекратят всякакво чуждестранно военно обучение. Сили и на двете страни все още са на фронтовите линии, а чуждестранните военни товарни самолети продължават да кацат в съответните им авиобази, което предполага, че външни поддръжници все още снабдяват двете страни.
По същия начин напредъкът е задържан при обединяването на държавата, разделена от 2014 г. Преговорите на ООН, свикани през ноември 2020 г., събраха 75 либийци, натоварение със задачада да изберат временно правителство на националното единството и съставянето на пътна карта за избори. Но разговорите бяха помрачени от противоречия относно това как ООН избра тези делегати, тяхната законова власт, и обвиненията, че са били правени опити за подкупването им. Участниците се съгласиха за избори в края на 2021 г., но не и за правната рамка, уреждаща това.
В основата на всички проблеми е разногласието относно споделянето на властта. Поддръжниците на Хафтар настояват ново правителство да постави лагерите на двете партии на равни начала. Неговите съперници се противопоставят на включването на лидери от партията на Хафтар във всяка нова властова конфигурация.
Чуждестранните сили имат подобни контрастни възгледи. Турция иска приятелско правителство – без привърженици на Хафтар в Триполи. Кайро и Абу Даби искат да намалят влиянието на Анкара и да засилят влиянието на Хафтар.
Изглежда, че борбата няма да се разпали в близко бъдеще, тъй като външните действащи лица, макар и желаещи да консолидират своето влияние, не искат нов кръг от открити военни действия. Но колкото по-дълго условията за прекратяване на огъня остават неизпълнени, толкова по-голям е рискът инциденти да провокират връщане към войната. За да избегне този резултат, ООН трбва да помогне за изготвянето на пътна карта за обединяване на разделените институции в Либия и за деескалация на напрежението между регионалните врагове.
8. САЩ – Иран
През януари 2020 г. убийството на иранския командир Касем Сюлеймани доведе напрежението между САЩ и Иран близо до точката на кипене. В крайна сметка реакцията на Иран беше относително ограничена и нито една от страните не избра да ескалира, въпреки че температурата остана опасно висока. Новата администрация на САЩ може да успокои едно най-опасните противопоставяния в света, по-специално чрез връщането на ядрената сделка от 2015 г., известна още като Съвместен всеобхватен план за действие (JCPOA).
Политиката на администрацията на Тръмп спрямо Иран беше определяна с термина „максимален натиск“. Това означава излизане от JCPOA и налагане на сурови едностранни санкции срещу Иран с надеждата да Техеран да бъде принуден да направи по-големи отстъпки по ядрената си програма, да намали регионалното си влияние и, някои американски служители се надяваха, дори да свали правителството в Техеран.
Санкциите опустошиха икономиката на Иран, но не постигнаха нищо друго. По време на президентството на Тръмп ядрената програма на Иран се развиваше без да бъде ограничавана от JSPOA. Техеран разполага с по-точни балистични ракети от всякога и повече от тях.
Байдън даде знак, че ще промени курса, ще се съгласи да се присъдини отново към JCPOA, ако Иран възобнови спазването на условията, и след това да се опита да договори последваща сделка за балистичните ракети и регионалната политика. Техеран сигнализира, че и той е готов за взаимно придържане към същестуващата ядрена сделка. Въпреки това, съществуват много препятствия. Правителствата на САЩ и Иран ще трябва да се споразумеят за последователност от стъпки между облекчението на санкциите и ядрените ограничения, както и за това кои санкции трябва бъдат отменени. Прозорецът може да бъде кратък, тъй като президентските избори в Иран бяха насрочени за юни и се очаква да спечели по-консервативен кандидат.
Но ако се върнат към JCPOA, по-голямото предизвикателство ще бъде да се справят с регионалното напрежение и поляризация, които, оставени да се засилват, ще продължат да застрашават сделката и могат да предизвикат конфлик. Европейските правителства проучват възможността да накарат Иран и арабските държави от Персийския залив да започнат диалог за намаляване на регионалното напрежение и предотвратяване на неволно избухване на война. Администрацията на Байдън би могла да положи пълната си дипломатическа тежест зад подобни усилия.
9. Русия – Турция
Русия и Турция често са в сговор, но често и подкрепят противоположни страни – като в Сирия и Либия – или се конкурират за влияние, както в Кавказ. Те често са партньори, като разделят раздорите по един въпрос от сътрудничеството по други, дори когато техните местни съюзници са в конфликт. И все пак, както показва свалянето на руски самолет от Турция през 2015 г. в близост до турско-сирийската граница и убийствата на десетки турски войници през 2020 г. при въздушни удари от подкрепяни от Русия сирийски сили, рискът от неочаквани конфронтации е висок. Докато турсият президент Реджеп Тайип Ердоган и руският му колега Владимир Путин досега се оказаха умели в управлението на подобни проблеми, всичко може да задълбочи конфликтите, в които са заплетени и двамата.
Противоречията в отношенията между Анкара и Москва са най-ясни в Сирия. Турция е сред най-яростните чужди противници на президента Башар Асад и твърд привърженик на бунтовниците. Междувременно Русия застана зад Асад и през 2015 г. се намеси, за да обърне решително войната в негова полза. Оттгова Турция се отказа от свалянето на Асад, по-загрижена за борбата със Силите за народна защита, сирийски клон на Кюрдската работническа партия, която води борба срещу Турция в продължение на почти четири десетилетия и която Анката счита за терористична организация.
Сделка от март 2020 г. между Москва и Анкара спря последната битка в Идлиб, последният регион, контролиран от бунтовниците в севеоападната част на Сирия, и показа доколко двете сили се нуждаят една от друга. Русия очаква Турция да умиротвори региона. Анката признава, че друга офанзива на сирийското правителство, която може да доведе до нова бежанска вълна от стотици хиляди сирийци към Турция, зависи от руската въздушна подкрепа, което дава на Москва условно право на вето върху такава операция. Но статуквото е крехко – сирийската война не е приключила и поредната офанзива в Идлиб, подкрепена от Русия, остава възможна.
Русия и Турция също бяха замесени в неотдавнашната война за Нагорни Карабах. Русия има военен съюз с Армения, но избягва да избира страни и в крайна сметка посредничи за постигане на прекратяване на огъня. Турция предостави на Азербайджан дипломатическа и военна подкрепа, като турски (и израелски) безпилотни летателни апарати помагаха за подавянето на арменската противовъздушна отбрана. Въпреки конкуренцията си в Южен Кавказ, и Москва, и Анкара спечелиха този път. Русия разположи миротворци и драстично увеличи влиянието си в региона. Турция може да твърди, че е изиграла значителна роля за победата на Азербайджан и ще се възползва от търговския коридор, създаден със споразумението за прекратяване на огъня.
Парадоксално, точно както Москва и Анкара се състезават на все по-голям брой бойни полета, връзките им са по-силни, отколкото са били от известно време. Тяхната „неприкосновеност“ е характерна за по-широките тенденции – свят, в който незападните сили все повече се отблъскват срещу САЩ и Западна Европа и са по-напористи и по-склонни да сключват колебливи съюзи.
Русия е в напрегнати отношения със Запада на фона на конфликтите в Украйна и Сирия, обвиненията за намеса в избори и отстраняване на противници на чужда земя, както и санкции на САЩ и Европа. Турция се противопоставя на подкрепата на САЩ за СНЗ и на американския отказ да екстрадира Фетхулах Гюлен – духовник, когото Анкара обвинява в организиране на опита за преврат през 2016 г., както и на европейските критики за срив на демокрацията в Турция и заради ситуацията около Кипър. Санкциите, наложени от Вашингтон в отговор на закупуването и изпитването от страна на Анкара на руската система за противовъздушна отбрана С-400, засилват напрежението между Анкара и Вашингтон. Чрез сключването на двустранни сделки в различни конфликтни зони и Русия, и Турция виждат потенциална печалба.
И все пак връзките, родени от възможности, не винаги траят. Със съответните им сили, разположени в близост до множество предни линии, изобилства от потенциални точки на конфликт. Спадът в отношенията им може да доведе до проблеми и за двете нации и в повече от една конфликтна зона.
10. САЩ – Китай
Мнозина анализатори очакваха, че след слизането на Доналд Тръмп от власт отношенията между САЩ и Китай нямат да имат ясно изразен конфтонтационен характер. Изследователи от Eurasia Group смятат, че в отношенията между двете страни трябва да се вземат предвид три нови фактора: прехвърляне на напрежението с Китай от Съединените щати към техните съюзници, конкуренция между двете велики държави за изцеляване на света и друга в сферата на зелените политики. Накрая тази година двустранното съперничество ще бъде толкова силно, колкото и миналата и това е опасно.
Според данни от доклада „Top risks 2021“ на Eurasia Group за разлика от администрацията на Д. Тръмп, която едностранно провеждаше по-остра китайска политика, Джоузеф Байдън ще потърси координация със съюзници в тази област, търсейки многостранен фронт срещу конкретни китайски икономически политики и политики за сигурност. Европейският съюз, Япония и Индия ще бъдат ключови в стратегията на САЩ. Въпреки постигането на инвестиционно споразумение между Китай и ЕС, новата администрация ще има известни успехи – подозренията към Китай нарастват. На свой ред това ще стане причина за създаването на по-дълбоки пукнатини между Пеник и тези американски съюзници. Но създаването на широк, единен фронт за Китай няма да се случи лесно. Пекин ще нападне страните, тясно координиращи се с Вашингтон, както направи срещу Австралия. В други случаи Пеник ще предложи свои свобствени икономически стимули, за да отблъсне усилията за обграждане. Това ще създаде битка за дипломация, която ще послужи като допълнителен дразнител за отношенията между САЩ и Китай.
САЩ и Кирай ще се опитат да увеличат своето влияние като предоставят ваксини на други страни. Китай е готов да надмине САЩ. Сдържайки до голяма степен пандемията в границите на страната, мощният китайски държавен апарат ще може да изнася по-лесно ваксини. И за разлика от най-добрите налични ваксини в САЩ, настоящите китайски ваксини могат безопасно да се преместват при относително висока температура, което ги прави привлекателни за страните с ниски и средни доходи, които нямат инфраструктурата за студена верига.
Вторият нов източник на напрежение ще бъде съперничеството в зелените технологии. Като се ангажира да достигне пикови емисии на въглерод преди 2030 г. и да стане неутрален до 2060 г., Китай се стреми да спечели точки за публична дипломация. Пекин вече се радва на голяма преднина в много от ключовите вериги за доставка на чиста енергия през XXI век, от батерии и електрически превозни средства до слънчеви, вятърни и други. И тук САЩ ще са готови да наваксат, използвайки инструменти на индустриланата политика, които бележат отклонение от неолиберализма от следвоенния период. Ще направят големи инвестиции, за да пренасочат части от тези вериги за доставка на чиста енергия обратно към САЩ, като опитат и да посрамят китайските инвестиции за въглища в чужбина и ще съберат съюзници, за да окажат натиск върху Китай по въпросите на климата и чистата енергия.
Усилията на САЩ да привлекат съюзници, дипломацията за ваксини и конкуренцията в областта на енергийните технологии ще взаимодействат с дългогодишното напрежение, за да усложнят още повече отношенията между САЩ и Китай, като всичко това ще поддържа значителен шанс за грешни изчисления и ескалация по време на криза.
Дали 2021 г. ще бъде по-добра от 2020? Предпазливият отговор е да. COVID-19 продължава да съществува, но наличието на ваксини и по-доброто разбиране на вируса навежда към оптимистични прогнози за края на година. В същото време няколко събития – президентстовото на Байдън, важни конференции на високо равнище, избори в редица страни – може да означават ново начало за многостранни политически подходи и институции, както във политически, така и в икономически и климатичен аспект.
2021 г. може да бъде началото на по-конструктивен и съвмествен подход към глобалните предизвикателства. Но имайте предвид, че дори ако 2021 г. донесе добър старт, ще са необходими години, за да се преодолеят последствията от COVID-19 и другите належащо глобални предизвикателства. Бързите корекции и политически игри не са достатъчни.