Преди около един век немският учител Освалд Шпенглер публикува своята книга “Упадъкът на Запада”, която прекроява европейската интелектуална история.
Автор: К. Уилсън
Източник: “Защо десницата се притеснява постоянно от обществения “упадък”?”, публикуван в списание “Актуални събития” (“Current affairs”).
„Човечеството няма никаква цел, никаква идея, никакъв план, нищо повече от семейството на пеперудите или орхидеите…”
Тезата на Шпенглер е, че западната цивилизация е жертва на собствения си успех. Повечето страни са постигнали безпрецедентна политическа свобода благодарение на представителната демокрация и огромен материален просперитет чрез капитализма. Но според Шпенглер цената за тези постижения е загубата на ключови ценности, които определят западната култура – неща като духовност, лична отговорност и естетическо творчество. Вместо тях парите се превърнаха в единствената определяща ценност. Той прогнозира, че това състояние на упадък ще доведе до период на авторитаризъм, предвещаващ окончателния крах на западната цивилизация.
— Oswald Spengler (@Daily_Spengler) December 20, 2023
В днешно време думата „декаданс“ предполага празно търсене на удоволствия, но „упадък“ първоначално означаваше само състояние на деградация. За Шпенглер упадъчната култура е тази, която се е отклонила от основополагащите си идеали и се е изродила в нещо по-низше.
Някои от прогнозите му за бъдещето на западното общество са забележително точни. Още през 1918 г., той предвижда нарастващото влияние на парите в политическите системи на либералните демокрации; господството на капитала над уж свободната преса; разрастването на градовете и намаляващата раждаемост в индустриализираните страни; и възхода на популисткия авторитаризъм.
Всъщност мрачният възглед на Шпенглер за бъдещето, основан на представата, че западната култура е станала декадентска и е в последния си етап – се вписва доста добре в днешния песимистичен културен момент. Много хора отляво и отдясно споделят нарастващото чувство на обреченост и че има нещо много нередно с нашите политически, икономически и културни системи. Така че не е изненадващо, че съвременната дясна интелигенция започна да възражда идеята на Шпенглер.
Декадансът има огромен потенциал да оправдае потисничеството и дискриминацията. Ако западната култура е в упадък, най-лесното обяснение е да се посочи с пръст вината към „друга“ култура, която заплашва да я замени – примери за това са „радикален ислям“, „културен марксизъм“, „критична расова теория“.
И тъй като упадъкът противопоставя деградиралото настояще с митичното минало, привържениците на дискурса неизменно твърдят, че трябва да се върнем към традиционните потиснически норми и йерархии. САЩ е свидетел на това: възраждащо се дясно движение, което изгаря книги, преструктурира учебни програми и потиска словото в името на защитата на западната култура.
Аргументите за упадъка имплицитно почиват на теорията на историята, метод за разбиране на потока от мащабни събития и траекторията им.
Либералните и левите теории за нея са склонни да приемат, че системите движат събитията и смятат, че историята е продукт на политически и икономически институции като националната държава, армията, законодателната власт и т.н.
Шпенглер разчита на фундаментално различно разбиране на историята. Основният фокус не са великите хора, икономиката или институциите, а културите, които следват жизнения цикъл на живите същества. В началото според него има централна „идея“, която достига своя връх и след това запада.
Жаждата за универсални принципи води до демокрация – система, при която (на теория) всеки има равни и неприкосновени права според закона, а правителството олицетворява волята на народа. Но като всяка система, демокрацията става жертва на злоупотреба с нея – а именно партизанската политика и парите. Това от своя страна предизвиква упадък, тъй като основополагащият идеал на културата се изражда в оголена борба за власт.
Мисълта на Шпенглер си заслужава да бъде проучена, защото повечето десни теории за упадъка споделят основните му предположения. Всички те почиват на едни и същи предпоставки: (1) съществува сплотена единица, наречена „Запад“, която (2) има различни черти, отличаващи я от другите култури; (3) и че тя е в „упадък“.
Религиозната версия на този начин на мислене е доктрина, наречена „традиционализъм”, чиято ос за измерване на упадъка е религиозната традиция. Провокаторът Бен Шапиро се оплаква от упадъка на „юдео-християнските ценности“, които според него са в основата на американската демокрация.
Нарастващ брой десни мислители приписват социалните проблеми на Запада на кризата на мъжествеността. Тя е „подложена на нападение“ поради усилията да се „феминизират“ мъжете чрез осъждане на традиционното мъжко поведение.
Западането се приписва и на нарастващото приемане на нехетеронормативни полови идентичности и сексуалности. Род Дрехър твърди, че „трансджендъризмът [е] белег на една цивилизация, дълбоко в упадък, близо до колапс“, защото е симптом на „пълното разрушаване на релационните основи на обществото”.
Друг биологичен поглед върху тази теория идентифицира белотата като основа на западната култура. Идеята е, че бялата раса запада и е атакувана от бунтовнически, небели популации.
Колумнистът на New York Times Рос Даутхат описва начините, по които САЩ се намира в упадък. Той обрисува картина на застаряващо население, което контролира по-голямата част от богатството на страната, и недоволни младежи, за които е все по-малко вероятно от всяко предишно поколение да започнат бизнес, да се местят из страната, да спестяват пари и да имат деца. Това създава „примка на обратна връзка” – в която стерилността подхранва стагнацията, което допълнително обезсърчава раждането на деца, като така обществото потъва все по-дълбоко в старостта. Описанието му на съвременния американски живот звучи обезпокоително вярно.
"It will be asked, how does the historian know when Decadence has set in? … When people accept futility and the absurd as normal, the culture is decadent."
— Ross Douthat (@DouthatNYT) February 4, 2020
Всички теории за упадъка споделят една и съща логическа структура, наследена от Шпенглер. Те започват с дефиниране на западната култура, използвайки определен критерий – набор от ценности, религиозна традиция, мъжественост или белота.
На модерността с нейната „глобализация“, „космополитизъм“ и „безграничност“ се гледа като на източник на упадък в съвременния свят.
И отвъд тази структура, всички тези теории се основават на едно централно чувство: тревожна представа, че живеем в разпадащ се свят, че най-добрите ни дни са зад гърба ни и че единствената ни надежда е връщането към йерархията и традицията.
Политическата поляризация и широко разпространената дезинформация в западните страни са директен продукт на икономиката на новинарските медии, която направи все по-екстремното съдържание при десните изключително печелившо за акционерите.
Разбирането на която и да е култура, западна или друга, като единно цяло обаче просто не е подкрепено от историята. Шпенглер твърди, че всяка култура „има своя собствена идея, свои собствени страсти, свой собствен живот, своя собствена смърт“. Но колко хора в рамките на една предполагаема култура трябва да споделят идея, за да може тя да се превърне в движеща сила?
Това понятие, което стои в основата на декадентския дискурс, се разпада и при най-бегъл поглед. Движещите сили на историята не са аморфни култури с предопределени съдби. Биологичната реторика – „упадък“, „стареене“, „жизнен цикъл“, „болест“ – няма никаква връзка с реалните проблеми, които се идентифицират като симптоми на упадъка.
Също толкова непоследователно е да се поставят „юдео-християнските ценности“ като централна западна идеология. Тези ценности произтичат, както подсказва името, както от еврейската, така и от християнската традиция – които са били активно потискани от гръцката и римската култура, от които западняците уж произхождат.
Вместо това левицата трябва да подчертае, че конкретните материални фактори са в основата на нашите социални проблеми. Богатите продължават да стават по-богати не защото „ценим“ парите повече, отколкото в миналото, а защото те са моделирали икономиката в своя полза. Това не е културен упадък, а осезаеми бариери пред икономическата мобилност.
Идеята за упадък в основата си е политика на отчаяние. Теориите твърдят, че нещата са се объркали ужасно и че единственото решение е да се върнем към традиционните йерархии.
За да противодейства на фиксацията на упадъка в миналото, левицата трябва да предложи положителна визия за бъдещето, която включва изграждане или постигане на нещо осезаемо. Но тя е възпрепятствана в усилията си да изложи вдъхновяваща концепция поради липсата на силна, последователна естетика. Съвременната левица няма обединяваща естетика, а тази, която има, не вдъхва оптимизъм за бъдещето. Визията й се характеризира по-скоро с липсата на някакво съществуващо зло, отколкото с развитието на някакво вълнуващо добро.
Завършваме откъдето започнахме: с Шпенглер. Каквито и да са достойнствата на
„Упадъкът на Запада“ като историческо произведение, авторът е уловил всепроникващото чувство на отчаяние в Европа, разкъсвана от война – чувство, което се е задържало в завладените страни дълго след края на войната. Около
десетилетие след публикуването на книгата нацистката партия, чиито основатели четяха и се възхищаваха на Шпенглер, се възползва от това чувство на отчаяние. Тя обвини набор от изкупителни жертви за проблемите на Германия и измисли образ на триумфално бъдеще, използвайки изкуство, пропаганда и обществени работни проекти.
По публикацията работи: Петя Георгиева
